Едва сега разбрах защо Аммеда изглеждаше засрамен, когато готвеше уловената от мен риба. Мъжете от селото никога не готвеха. Момчетата и неомъжените мъже трябваше да се пазарят за храната си или да вземат каквото остане на рибния пазар. Вкусът на вуйчо ми към жени и ястия беше отличен. Докато живеех с него, се хранех чудесно.
Прекарах годината след моето посвещаване като истински Айтан Сидой сред рассиу, учех се на това, което мъжете около мен знаеха и можеха: да ловя риба, да сея и прибирам ориз, да режа и обработвам тръстика. Не бях особено сръчен с лъка и стрелите, затова не ми предлагаха да излизам с лодка в езерото, за да стрелям по птици, както правеха останалите момчета. Затова пък станах мрежохвърляч. А докато влачехме мрежата, си опитвах късмета с въдицата. Уменията ми с нея скоро бяха признати и одобрени. Често вземахме и някое момче, за да стреля по птиците, и това бе истинска радост за Минки, която се хвърляше във водата към мястото, където бе паднала патицата или гъската, и после я изнасяше гордо на брега, като размахваше доволно опашка. Винаги поднасяше птицата на Пумо, най-старата жена на вуйчо ми, и Пумо я обсипваше с благодарности.
Що се отнася до отглеждането на ориз, това е най-лесната работа на земята. Излизаш есенно време с лодка върху коприненосинята вода в северния край на езерото, където са оризищата, гребеш лениво по тесните канали и разпръскваш по шепа ориз на равни разстояния. После, късно през пролетта, идваш пак, навеждаш натежалите стръкове в лодката и ги отърсваш от семената с помощта на малък дървен търмък, докато лодката не се напълни. Много жени се подиграваха, когато мъжете започнеха да се оплакват колко тежка работа е прибирането на ориза, но пък винаги приемаха с одобрение и задоволство пълните чували, предлагани на рибния пазар. „Ще ти задуша гъска с ориз!“ — обещаваха винаги. Вкусна е почти колкото любимата ми етранска овесена каша.
Виж, рязането на тръстика е изнурителна работа. Обикновено се върши късно през есента или в ранна зима, когато е хладно и често вали. Но щом свикнах да прекарвам по цял ден нагазил до глезени и дори до колене в студената вода, с наклона на извития сърп, както и с тройния ритъм на отсичане, събиране и подаване — защото тръстиковите стебла трябва да се съберат, преди да ги отнесе течението, и да бъдат прехвърлени на вързоп в лодката — започна дори да ми харесва. Младежите, с които отивах на тръстикобер, бяха чудесна компания; надпреварваха се да доказват кой е по-чевръст и сръчен със сърпа, но бяха мили към мен новака, знаеха страшно много шеги, разправяха клюки или пееха песни, отнасяни от дъждовния вятър. Малцина от по-възрастните ходеха на тръстикобер — ревматизмът ги спохождаше отрано по тези краища.
Скучен живот, но предполагам точно от това имах нужда, за да се възстановя. Разполагах с много време да мисля за най-различни неща и да възмъжея.
Краят на зимата се оказа ленив и приятен период. Тръстиката беше орязана и дадена на жените, за да направят от нея пергамент, и повечето мъже нямаше какво да правят — освен майсторите на лодки. Нищо не ме измъчваше, само влажният мъглив студ — единствената топлина в колибата идваше от жаравата в глиненото гърне. Когато слънцето пробиваше през облаците, отивах на брега да гледам как се правят лодките. Тукашните майстори бяха прочути. Бойното кану е истинско произведение на изкуството, в него няма нито един излишен или ненужен детайл, то е самото съвършенство. Така че, когато не клечах надвесен над жарта в гърнето, гледах как се правят лодки. Освен това си бях изработил цял набор пръчки за риболов, а също нова корда и куки, и щом спираше да вали, излизахме с неколцина приятели на брега да си изпробваме късмета.
Въпреки че жените не стъпваха в мъжките села, нито мъжете в женските, рассиу разполагаха с целия останал свят за срещи. Мъжете и жените разговаряха на рибния пазар, а също и от лодките в езерото — тъй като жените също излизаха да ловят риба и най-вече змиорки, — както и на поляните около селото. Рибарските ми умения ми помогнаха да си намеря приятелки сред момичетата, които с охота разменяха свои ястия срещу уловените от мен риби. Те ме закачаха, дори флиртуваха с мен и нямаха нищо против да излизаме на разходки край брега в компанията на други наши приятели. Разделянето по двойки обаче бе забранено преди второто посвещаване. Момчетата, които нарушаваха този закон, биваха прогонвани от селото завинаги. Ето защо младите хора предпочитаха да се срещат на групи. Любимката ми сред девойките беше Тиссо Бету, наричана Щурчето заради дребното й тясно личице и мършаво телце; тя беше умна и мила, обичаше да се смее и се опитваше да отговаря на въпросите ми, вместо да ме поглежда, сякаш казваше: „Гавир, това всеки го знае!“