— Думите ти затъмняват моето сърце — отвърнах.
— Зная — тъжно каза Тиссо.
Странно как Тиссо ме караше да мисля за Сотар. Тя бе различна във всичко освен в бързината, с която се изпълваше със състрадание, и умението да усеща мъката на другия, без да говори за това.
Реших, че няма смисъл да се опитвам да пробия стената, с която се бе оградила леля ми. Изпитвах огромно желание да науча повече за дарбата й, пък и
Тиссо бе казала: „Някои от нас също имат гадателски способности, докато са малки“, което ме заинтригува. Но границите, наложени около познанията и представите на мъжете и жените, бяха почти толкова стриктни, колкото тези около техните селища. Тиссо и без това вече беше притеснена, че ми е разкрила твърде много, и не смеех да настоявам за още. Нито едно от момичетата не желаеше да разговаря за тези „тайни неща“ — или ми отвръщаха с нервен кикот, или пищяха като настъпени котки, но мълчаха.
Не смеех да разпитвам момчетата на моята възраст какво знаят за прорицателската дарба. И без това ме мислеха за странен, а да говоря за тези неща означаваше да се отчуждя още повече. Вуйчо ми по принцип не се интересуваше от подобни въпроси, мислите му бяха ориентирани към по-практични неща от живота. Не познавах достатъчно добре останалите големи мъже. Най-добър към мен беше Рава, но пък той беше старейшина, посветител на своя клан, и прекарваше по-голямата част от времето си в Южен бряг. Имаше само един мъж, който би могъл да ме осведоми по въпроса. Казваше се Перок и беше най-старият човек в селото, с гъста бяла коса и покрито с бръчки изпито лице, почти неподвижен заради страшните болки от ревматизма. Отеклите му от артрита ръце не бяха годни за работа, но той продължаваше упорито да плете и поправя рибарски мрежи и въпреки че беше бавен, изпилваше всичко до съвършенство. Живееше сам в една малка къща заедно с няколко котки. Беше мълчалив, но добродушен. Често страданията му бяха толкова силни, че не можеше да стане от постелята. Майката на Тиссо обикновено му пращаше храна и аз предложих да му я нося. Скоро това се превърна в ежедневен ритуал. Поставях подноса на терасата до него и казвах „От Лали Бету, чичо Перок“. Ние, младите хора в селото, наричахме по-възрастните „чичо“.
Обикновено той се припичаше на слънце — ако имаше слънце, разбира се — или рееше поглед в далечината и си тананикаше. Благодареше ми и веднага щом се обръщах, чувах, че отново си тананика. Не схващах добре думите на песента, но доколкото разбирах, ставаше въпрос за блатни лъвове, за господари на рибата и за царя на чаплите… Това бяха единствените сериозни песни, които бях чул във Феруси, единствените, които намекваха, че зад тях се крие някаква история. Един ден сложих подноса и както винаги рекох:
— Чичо Перок, това е от Лали Бету.
Той ми благодари, но аз не си тръгнах, а попитах:
— Чичо, мога ли да те попитам за песните, които пееш?
Той вдигна глава от мрежата, която кърпеше, погледна ме втренчено и отсече:
— След второто посвещаване.
Точно от това се страхувах. Не можех да се боря със свещените ритуали.
— Анх — въздъхнах. Но той видя, че имам още един въпрос, и продължи да ме гледа изчакващо.
— Всички истории ли са свещени? — попитах.
Той ме погледна внимателно, помисли, кимна и каза:
— Ао.
— Мога ли поне да те слушам, докато пееш?
— Енг. — Той поклати глава. — По-късно. Когато се върнеш от царския палат. — В погледа му се четеше съчувствие. — Там ще научиш тези песни — както ги научих и аз.
— На цар Жерав?
Той кимна, промърмори „енг, енг“ и ми махна с ръка да не разпитвам повече.
— По-късно — добави. — Скоро.
— Има ли истории, които да не са свещени?
— Само тези, дето ги разправят жените и децата. Но те не са подходящи за мъже.
— Но има разкази за герои — като Хамнеда, прочутия юнак, който е прекосил целия Западен бряг…
Перок отново ме изгледа и поклати глава.
— Не е идвал в Блатата.
И се върна към прекъснатата си работа.
И така всички мои разкази и поеми останаха затворени в главата ми, както моето копие от поемата на Каспро лежеше увито в коприна в къщата на вуйчо ми — единствената книга в цял Феруси.
Един пролетен ден излязох сам на риболов. Вуйчо ми бе отишъл да хвърля мрежата с един друг мъж. Минки се качи в лодката, сякаш тя се разпореждаше в нея, и се просна на носа, приличаше на дървена статуетка с щръкнали уши. Не носех мрежа, само въдицата, защото смятах да хвърлям за ритта, дребна придънна риба, сочна и вкусна. Риттата не кълвеше, аз също бях завладян от леност. По някое време се отказах и се изтегнах в лодката, която се носеше по течението. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само гладка водна шир, а в далечината, отвъд няколко тръстикови островчета, се издигаше нисък зелен бряг и зад него, още по-надалече — синкав хълм…