Ето че най-сетне бях стигнал до моето първо и най-старо видение.
И веднага щом си го спомних, започнах да си припомням и други неща.
Спомних си улиците на градовете, светлините на надвисналите над канала къщи, тъмния паваж на стръмните проходи и бръснещия зимен вятър — спомних си фонтана пред Аркаманд и кулата над гъмжащото от кораби пристанище, а също и червеникавите каменни стени — и всичко това нахлуваше в съзнанието ми на пориви, десетки видения, насложени едно върху друго, мярваха се пред вътрешния ми взор, преди да изчезнат, да бъдат изтикани от други, и оставяха само този неизменен фон от синьо небе и вода, ниския зелен бряг и синия хълм в далечината, който вече бях виждал, връщаха ме в момента, който познавах от далечното си детство.
Постепенно виденията започнаха да отслабват, да избледняват. Лодката бавно се носеше към селото. На рибния пазар вече се беше скупчила неголяма тълпа. Можех да предложа само няколко малки риби, но Тиссо и майка й вече ми бяха сготвили ядене. Взех една порция за Перок и отидох в селото на стареца. Заварих го да кърпи поредната мрежа. Сложих подноса до него и казах.
— От Лали Бету. Чичо, може ли да те попитам нещо?
— Анх.
— Откакто се помня, мога да виждам надалече из света. Да разглеждам места, които не съм посещавал, и да си спомням неща, които не са ми се случвали. — Той бе вдигнал глава и ме гледаше навъсено. Продължих. — Кажи ми, дали това е дарба на нашия народ — на рассиу? Сила ли е това, или проклятие? Има ли някой тук, който да ми обясни какви са тези видения?
— Да — отвърна той. — В Южен бряг. Мисля, че трябва да идеш там.
Надигна се с усилие и ме придружи до колибата на Меттер. Вуйчо ми тъкмо вечеряше. Минки клечеше от едната му страна и потропваше с опашка, Пърт беше от другата. Вуйчо ми поздрави Перок и му предложи да сподели вечерята си с него.
— Гавир Айтана бе така добър да ми донесе храна от пазара — каза старецът, после заговори официално: — Меттер Айтана, добре известно е, че във вашия клан е имало прочути гадатели. Нали не греша?
— Ао — каза вуйчо ми и го погледна малко учудено.
— Възможно е Гавир Айтана да притежава тази сила. Няма да е зле, ако за същото бъдат осведомени пазителите на реликвите.
— Анх — отвърна вуйчо ми, втренчил вече поглед в мен.
— Мрежата ти ще е готова утре — — добави старецът с нормален тон и закуцука обратно към колибата си.
Седнах до вуйчо ми и се заех с моя дял от вечерята. Майката на Тиссо бе направила чудесна баница с риба: бе загърнала парчетата в маруля, поръсена с лютив сос.
— Май ще е най-добре да ида в Южен бряг — заяви вуйчо ми. — Или… хм, дали първо да не поговоря с Гегемер? Не, тя… по-добре да отида. Ох, знам ли.
— Може ли да дойда с теб? Минки тропна с опашка.
— Така ще е най-добре — каза с облекчение вуйчо ми.
На следващия ден отплавахме за село Южен бряг, където се бе състояло моето посвещаване. Меттер, изглежда, нямаше представа какво да правим там, след като стигнахме, така че го поведох към Голямата къща, където се съхраняваха реликвите. Това бе най-високата къща, която бях виждал в Блатата, със стени от твърда лакирана тръстика, от каквато строяха бойните канута, и покрив, покрит с тръстикови снопове. Дворът зад оградата беше гол, отъпкан, с малък вир в единия край и плачуща върба, надвесена над него. В къщата цареше сумрак. И двамата не посмяхме да влезем, нито да заговорим. Зачакахме край вирчето и накрая излезе един мъж. Исках да предложа да потърсим някой от членовете на нашия клан, Айтану, за да поискаме съвет или помощ, но вуйчо ми отиде при непознатия и веднага взе да му разправя как аз, неговият племенник, съм имал странна дарба и ме спохождали видения. Мъжът беше едноок и носеше метла с дълга дръжка; очевидно бе излязъл да почисти двора. Опитах се да обясня на Меттер, че не е редно да занимава с това човек, който прилича на чистач, но той завъртя глава. Мъжът кимаше и придобиваше все по-важен вид. Накрая каза: