— Ще предам на братовчед ми Дород Айтана, оракула от Тръстиковите острови, и той вероятно ще се погрижи твоят племенник да получи нужното обучение. Енну-Амба те е довела на това място. Върви с Ме!
— С Ме! — повтори с благодарност Меттер. — Ела, Гавир. Всичко е уредено. — Очевидно нямаше търпение да се махне от двора пред голямата мрачна къща. Слязохме право на пристанището и се качихме в лодката — Минки бе останала на пост, — и отплавахме за дома.
Не възлагах големи надежди на хвалбите на едноокия. Бях решил, че ако искам да науча нещо повече за моите видения, трябва да се справя сам.
Ето защо събрах кураж и същата вечер на рибния пазар се приближих до леля ми Гегемер. Бях разменил доста ритта за една гъска, която Кора бе ударил, чудесна тлъста птица, която внимателно почистих и оскубах. Бях видял, че така правят мъжете, когато ухажват някоя жена, и затова я поднесох почтително на Гегемер.
— Лельо, нуждая се от твоя съвет и напътствие — казах, малко по-безцеремонно, отколкото възнамерявах. Тя беше жена, която внушаваше респект, и не беше никак лесно да я заговориш.
Тя не ми отговори, не взе и птицата. Усещах нежеланието й да общува с мен, да ми откаже. Но накрая тя протегна ръка, прие подаръка и кимна към градините, зад които мъжете и жените се срещаха, за да разговарят. Тръгнахме натам мълчаливо. Повтарях си думите, с които смятах да започна, и когато тя спря при една редица стари сгърчени череши, изтърсих на един дъх:
— Лельо, зная, че си жена, която притежава дарба. Зная, че навремето си виждала далечни места по света и си вървяла ръка за ръка с Енну-Амба.
За голяма моя изненада тя се разсмя — учуден и презрителен смях.
— Ха! Не очаквах да го чуя от мъж!
Това ме завари неподготвен и се поколебах, но все пак успях да продължа.
— Знам, че съм неук, но ми се струва, че притежавам две дарби. Едната е, че помня съвсем ясно всичко, което съм чувал или виждал. А понякога помня и неща, които все още не съм чувал и виждал. — Спрях и зачаках да ми отговори.
Тя се извърна към мен и сложи длан на едно от дърветата.
— И какво мога да направя за един мъж с дарба? — попита със същата презрителна враждебност.
— Да ми кажеш какви са тези видения. Как да ги използвам, как да ги разбирам. Когато бях в града, а после и в гората, никой не притежаваше подобна дарба. Смятах, че когато се върна при моите сънародници, може би някой от тях ще ме просветли. Но изглежда, само ти би могла да го сториш.
Тя ми обърна гръб и този път мълча доста дълго. Накрая отново ме погледна.
— Бих могла да ти обясня, Гавир, ако беше израсъл от малък в нашето село — каза и видях, че е стиснала устни, за да не затреперят. — Но вече е твърде късно. Прекалено късно. Една жена не може да научи мъж на нищо. Би трябвало да си го разбрал там, откъдето идваш!
Не казах нищо, но тя, изглежда, позна по изражението ми, че ме е наранила.
— Какво да ти кажа, сине на сестра ми? Сигурно си прав, че притежаваш дарба. Тано можеше да повтори всяка история, която бе чула дори само веднъж, дори след много години — дума по дума. А аз съм вървяла с лъва — както се изрази. Не че това ми донесе нещо добро. Да умееш да се връщаш в спомените е голяма сила. Но още по-голяма е да си спомняш онуй, което още не е станало. Питаш ме каква полза от това? Не зная. Никога не съм го знаела. Може би мъжете знаят, но те се отнасят с презрение към женските видения. Тях трябва да питаш! Аз не мога да ти отговоря. Едно обаче ще ти кажа — осланяй се на дарбата си, същата, дето я имаше и Тано, защото тя ще те спаси от безумието.
Не ме гледаше в очите. Лицето й бе навъсено.
— Но каква полза да помня всички тези истории, след като не ми е позволено да ги разказвам, нито на другите — да ме слушат? — попитах малко ядосано.
— Никаква — рече тя. — Трябвало е да се родиш жена, Гавир Айтана. Тогава някоя от дарбите ти щеше да ти е от полза.
— Но аз не съм жена, Гегемер Айтано — възразих огорчено.
Тя ме погледна отново и изражението й се промени.
— Така е. Но и още не си мъж. Макар че си стъпил на пътя… Ще ти дам един съвет, макар че едва ли ще ме послушаш. Докато помниш кой си, ще си в безопасност. Колкото по-напред и назад във времето стигаш, толкова повече от себе си ще губиш. И накрая може да се изгубиш съвсем. Не позволявай да ти се случи това, сине на Тано Айтано. Помни кой си. Никога не го забравяй. Никой не ми го е казвал. И никой няма да го каже на теб — освен мен. Това е едничката опасност, която те дебне. Подготви се за нея. И ако някога те видя, докато крача редом с лъва, ще ти кажа какво съм видяла. Това е единственият подарък, който мога да ти направя. В замяна на това. — Тя кимна към птицата в краката си, изгледа ме намръщено, вдигна я и си тръгна.