По-късно през пролетта, когато времето взе да се стопля, един следобед се върнахме от риболов с вуйчо ми и Минки и видяхме, че ни чакат двама непознати. Единият беше висок и прекалено широкоплещест за рассиу. Беше облечен с дълга тясна роба от фин тръстиков пергамент, почти безцветна, така че си помислих, че сигурно е някакъв жрец или свещенослужител. Другият беше смълчан и срамежлив. Мъжът с робата се представи като Дород Айтана. Меттер се прибра с улова, понеже Дород заяви, че е дошъл да говори с мен. Щом останахме сами, каза с усмивка, но и властно:
— Идвал си да ме търсиш в Южен бряг.
— Не знаех кого търся — отвърнах. Беше си самата истина.
— Не си ли ме виждал във виденията си?
— Струва ми се, че не — отвърнах.
— Нашите пътища се сближават от доста време — продължи Дород. Имаше дълбок мек глас и наистина властно държание. — Зная, че си израсъл сред чужденци и си във Феруси едва от година. Нашият роднина в Голямата къща прати да ми съобщят, че най-сетне си дошъл. Ти търсиш учител и вече го намери. Аз търся гадател и го открих. Ела с мен в моето село, Тръстикови острови, и ще започнем обучението ти. Защото и без това е късно, много късно. От години трябваше да си се захванал с това. Но нищо, ще наваксаме изгубеното време — защото времето никога не се губи, нали? До една или две години ще възстановим напълно дарбата ти, стига, разбира се, да положиш нужните усилия. И тогава второто ти посвещаване няма да е като за прост рибар или тръстикоберач, а на гадател на твоя клан. Защото в момента Айтану си нямат пророк. И е така от доста години. Очакваме те от много, много отдавна, Гавир Айтана!
От всичко, което каза, само последните думи влязоха право в сърцето ми. Кой ме бе очаквал? Откраднато дете, роб, беглец, призрак за собствените си сънародници, странник навсякъде — кой би ме искал, камо ли да ме чака?
— Ще дойда с теб — отвърнах.
13
Тръстикови острови беше най-западното, най-малкото и най-бедното от петте селца на Феруси. Къщите му бяха разпръснати по островчетата и протоците на един залив в югозападния край на езерото. Дород живееше със своя кротък и мълчалив братовчед Темек в една хижа на кален, заобиколен от тръстика полуостров. Жените в селото бяха по-малко от мъжете и се държаха дръпнато, дори враждебно. Общо бяха към четирийсет души, но имаше само четири брачни колиби.
Не познавах никой друг освен Дород. Той се грижеше непрестанно да имам занимания и ме държеше настрана от другите. Липсваше ми безгрижното лениво общуване с вуйчо ми и другите рибари, както и с младите мъже и момичета, най-вече Тиссо, липсваше ми работата, оризищата, бавният ежедневен ритъм, майсторите на лодки, всичко, което доскоро ми навяваше скука, но пък не ме караше да се чувствам нещастен.
Излизахме да ловим риба всеки ден и обикновено запазвахме половината от улова за себе си, тъй като жените предлагаха съвсем малко зеленчуци и почти никакво месо и плодове. Нямах нищо против сам да приготвя рибата, но беше недопустимо за мъж да готви и навярно другите мъже щяха да ме презират и дори да ме прогонят. При това положение ядяхме предимно сурова риба, също като с Аммеда, само дето нямахме хрян, за да я подправим. Никой тук не стреляше по птици, в това село ловът им бе забранен, тъй като ги смятаха за свещени същества — дивите гъски, патиците, лебедите и жеравите носеха общото название „хасса“. Единственото разнообразие в менюто внасяха дребните рачета, но те ставаха отровни на редки и непредсказуеми интервали и Дород ми забрани дори да ги опитвам.
Темек ми каза, че предишният ученик на Дород умрял преди три години от натравяне с миди. Бил още съвсем мъничък.
С Дород не се погаждахме особено. По природа не съм бунтар, но се бях опарил и вече трудно се доверявах на околните. Дород пък изискваше от мен абсолютна вяра. Издаваше строги заповеди и очакваше безусловно подчинение. Аз, от своя страна, непрестанно търсех логика и разумно обяснение в изискванията му и често отказвах да се подчиня.
Така продължи почти половин месец. Една сутрин той ми нареди да прекарам целия ден на колене в хижата и да повтарям думата „ерру“. Преди два дни бях правил същото. Казах му, че не мога да стоя толкова дълго, защото коленете ме болят от предния път.