Деница Минчева
Силвин
Остават по-малко от три часа до началото, а тя още не е решила.
Силвия, крехко създание, което някак не оставя впечатление за безпомощност, се вглежда за пореден път в брошурата.
Добре, добре — да премисли всичко отново. От една страна тя има нужда от пари — квартирата, храната, студентската такса — проста и конкретна необходимост, която не търпи отлагане. От друга — източниците за набавяне на пари далеч не са изобилни. Откакто са ограбили денонощния магазин, в който е работила, Силвия дори не се e опитвала да си намери нова работа. Родителите й са се отрекли от нея в мига, в който е станало ясно, че не е в състояние да допринесе финансова полза за семейството. Във всеки случай не и по начина, който те са имали предвид — вярно е, че мъжът, който са й избрали, не е съвсем престарял, но това е най-доброто, което може да се каже за него. Приятелите й до един са в нейното или в малко по-добро положение и повечето вече й се явяват кредитори. И тази брошура.
Силвия за първи път попада на подобно предложение, макар че е чувала за това и преди. Едва е успяла да погледне младежа, който е тикнал брошурата в ръката й и сега малко съжалява. Може би го познава, може той да знае нещо повече. Въпреки че е много по-вероятно той самият да е приел да раздаде срещу заплащане няколко брошури, за които не знае нищо особено. И все пак на Силвия й се ще да научи нещо повече. Тя усеща как неотклонно я притискат от една страна необходимостта, а от друга почти параноичното подозрение, че „има нещо гнило в тая работа“. И все пак… по света има толкова много лекарства и все в един момент те са били тествани върху хора. „Да, а ти да познаваш такъв човек?“, ехидно вмята нейната по-скептична личност. Е да, но властите не биха позволили да се експериментира с опасни вещества, нали. Скептичната за малко да се задави от смях — „Властите, ако не си забелязаля, не позволяват и разпространението на дрога“. Не, не може да приеме, че нещо незаконно или опасно би се вършило толкова открито и нагло. Ще отиде. Да, ще отиде.
За малко да закъснее. Градския транспорт и уличното движение даже не желае да ги коментира. Но докато върви от спирката към обявения в брошурата адрес попада на злобен мършав пес — от тези, които не лаят. Обикновено ги избягва внимателно, но сега се е замислила за предстоящия експеримент. Забелязва го едва, когато се мята към крака й. За съжаление обаче няма време да се отбива в аптека. Затова само придърпва крачола на панталона надолу над охапания си глезен. Всъщност то не е и наистина охапване. Зъбите на злобарчето само са я одраскали, макар че от раничките се процеждат няколко капки кръв.
Докато стигне на адреса Силвия почти е забравила кучешкия инцидент, погълната от мисли, за това какво я очаква. Оказва се, че е чела твърде много книги. Посрещат я любезни стерилни хора в медицински престилки. Настаняват я в приятна стая заедно с другите кандидати, обясняват й подробно целта на процедурата (която е пресилено да се нарече експеримент), като не спестяват и възможните рискове. Всъщност в опита няма да се използва някакъв нов, загадъчен медикамент, а вещества, чието въздействие върху човешкия организъм е добре известно. Причината да се повежда експериментът е, че в страната е пристигнал американски професор (по някаква програма, спонсорирана от някаква международна институция), който има за цел да обучи няколко подбрани студенти в методиката за експериментално тестване на медикаменти по двойно слепия метод. Т.е. групата на хората участващи в експеримента се разделя на две — на половината се инжектира същинският медикамент, а на другата половина — дестилирана вода, като нито лекарите нито опитните обекти („Бр-р-р“ — нова вметка от Скептичната) са наясно на кого какво е инжектирано. Така е сигурно, че някой от тях няма да си въобрази наличието на симптоми у някого само защото знае, че той действително е под въздействие на медикамента. Изобщо, от всичко става ясно, че единствената опасност може да възникне от евентуална алергична реакция, при това вероятността за подобен проблем е пренебрежително малка.
Силвия най-после се отпуска. Няма нищо загадъчно и страшно — просто малко „easy money“. След встъпителната беседа ги въвеждат в просторна амбулатория, която си изглежда съвсем професионално и лекарски. Силвия предполага, че това е новооткрита или предстояща да бъде открита частна клиника. Затова адресът не й е познат. Тя се отпуска на леглото си без да обръща особено внимание на ентусиазираното бръщолевене на американския професор или на доста нескопосания превод на българския му колега. Сега, след като тревогата е утихнала, а Скептичната мълчи намусена, Силвия може отново да потъне в обичайното си премисляне на плана за оцеляване до края на месеца. Симпатичен стажант се приближава към нея и й слага инжекция. Приблизително пет минути по-късно Силвия е в безсъзнание.