И тя полетя. Не плавно и грациозно като кораб, но с рева и силата ма горд звяр. Като знаеше, че тя я беше поправила, Синдер не можа да сдържи усмивката си. Беше върнала това чудовище към живота. То й беше задължено и сякаш го разбираше.
Май пристигнахме, помисли си тя, когато дворецът се показа, извисяващ се над Нов Пекин навръх своята наръбена скала. Краят на града сигурно беше близо. Тя увеличи скоростта. Светлините се размазваха край нея. Тя летеше към хоризонта, без да поглежда назад.
Няколко капки дъжд опръскаха напуканото предно стъкло.
Синдер стисна по-силно кормилото, когато тръгна нагоре по виещия се път към вратите на двореца. Нямаше кораби, с които да се състезава — сигурно пристигаше последна от гостите.
Тя се изкачи на билото на хълма, като ликуваше от трескавото бягство, от свободата, от силата! И тогава пороят се изсипа. Дъждът наводни колата, размаза светлините от двореца. Той биеше по метала и стъклото. Без фарове, отвъд предното стъкло светът изчезна.
Синдер настъпи спирачката.
Нищо не последва.
Обзе я паника и тя отчаяно заудря с крак твърдата спирачка. Една сянка се надигна от бурята. Синдер изпищя и скри лицето си.
Колата се блъсна в една декоративна череша и с внезапен удар разтърси Синдер. Моторът изхърка и угасна. Коланът я гореше през гърдите.
Трепереща, Синдер гледаше бурята, която вилнееше по стъклото. Мокри тъмночервени листа падаха отгоре и се лепяха по прозореца. Тя си напомни да диша, докато адреналинът се въртеше във вените й. Контролният й панел препоръча следното действие: да поема бавни, размерени вдишвания. Но вдишванията я задавиха колкото и колана, докато тя не протегна ръка към механизма и не го откъсна от себе си.
Уплътнението на страничния прозорец протече и за капа по рамото й.
Синдер отпусна главата си назад върху облегалката и се запита имаше ли сили да върви. Може би просто можеше да почака дъждът да премине. Летни бури като тази никога не траеха дълго; само след минутка ще е преминала в ситен ръмеж.
Тя вдигна подгизналите ръкавици и се запита какво чакаше. Не беше гордостта. Не беше благоприличието. В този момент подгизването можеше само да я разкраси.
Като отвори уста да напълни гърдите си, тя дръпна дръжката на вратата и ритна с ботите, за да я отвори. Стъпи навън в пороя — така хладен и освежителен върху кожата й. Като затръшна вратата, обърна се да огледа щетите, отмятайки назад косата от челото си.
Предницата на колата беше набръчкана около ствола на дървото, а капакът се гънеше като хармоника навътре към калника от страната на пътниците. Сърцето я заболя малко, докато гледаше останките — целият й упорит труд набързо беше отишъл на вятъра.
Това тук — хрумна й след миг — беше последната й надежда за бягство. Смачкана.
Като трепереше в дъжда, тя пропъди мислите. Щеше да има други коли. Сега трябваше да намери Каи.
Изведнъж дъждът спря. Тя погледна нагоре, после се обърна. Един от прислужниците зяпаше сплесканата кола с ококорени очи, докато ръцете му стискаха чадър.
— О, здравейте — запъна се тя.
Изуменият поглед на мъжа си проправи път към нея. Към косата й, после към роклята й. С всеки миг той изглеждаше все по-погнусен.
Синдер грабна чадъра от ръцете му и му се усмихна.
— Благодарско! — рече тя и се спусна през двора право в зиналите двери на двореца, където захвърли чадъра на стълбите.
Облечени в пурпурни униформи, стражите стояха наредени в коридора и упътваха гостите от асансьорите към балната зала в южното крило, като че ли звънът на чашите и музиката от оркестъра не стигаха. Пътят до входа на балната зала беше дълъг и еднообразен. Синдер така и не разбра дали стражите позволиха на техните стоически погледи да кацнат върху нея, докато минаваше край тях с мокрите си шляпащи ботушки. Тя не се осмели да погледне към тях и да срещне очите им. Беше насочила цялото си внимание надолу по електрическата мрежа към тромавия крак.
„Стъпвай грациозно. Стъпвай грациозно. Стъпвай грациозно.“
Музиката се усили. Залата беше украсена с дузина каменни статуи с богата орнаментика на отдавна забравени богове и богини. Скрити камери. Маскирани скенери. Обхвана я чувство на параноя, като си спомни, че все още носи чипа на Пеони в отделението на крака си. Представи си рева на алармите и мигащите светлини, щом разберат, че има два идентификационни чипа. Това, дори да не е напълно незаконно, беше подозрително. Но нищо не се случи.