Някой се покашля и Синдер подскочи, изтръгната от растящата си тревожност така рязко, че едва не си изкълчи глезена. Един от прислужниците, очевидно уморил се да стои неподвижен и безразличен, сега се бе надвесил над нея със зле прикрито отвращение.
— Моля да ме извините — рече той със строгост в гласа. — Трябва да сканирам номера ви.
Синдер инстинктивно отдръпна ръка и притисна китката в стомаха си.
— Защо?
Очите му се стрелнаха към стражите, готови всеки миг да ги призоват, за да я изведат от залата.
— За да се уверя, че сте сред поканените, разбира се — отвърна той. В ръката си държеше малък ръчен скенер.
Синдер прилепи гърба си към колоната. Нервите й бръмчаха.
— Но аз… мислех, че всеки жител на града е поканен.
— Да, наистина, така е. — Мъжът се усмихна, ликуващ, че има възможността да „отпокани“ момичето пред себе си. — Просто трябва да се уверим, че посрещаме само тези, които са отговорили на поканите. Мерки за сигурност.
Синдер преглътна и хвърли поглед надолу. Каи все още беше в лапите на Пърл, а Синдер видя, че наблизо кръжи и Адри, нащрек, готова да се хвърли в разговора, ако Пърл изпусне нещо, което да я изложи. Пърл не беше изоставила скромния си, кокетен чар. Беше свела глава, а ръката й деликатно притискаше шията.
Каи все така изглеждаше озадачен.
Тръпка премина по ръцете й и Синдер се обърна отново към придворния, като опита да подражава на веселата невинност на Пеони.
— Разбира се — съгласи се тя и като затаи дъх, протегна ръка. А на ум взе да реди извинения и оправдания — отговорът й е бил смесен с нечий друг или може би е станало объркване, тъй като мащехата и сестра й вече са пристигнали без нея, или…
— А! — Мъжът се сепна, очите му вторачени в малкия екран.
Синдер се изопна. Дали имаше шанс да го събори с един бърз удар по главата, без другите стражи да забележат?
Смутените му очи обходиха още веднъж роклята, косата й, и пак се върнаха към екрана. Тя видя вътрешната му борба, когато усмивката му бавно се показа в опит бъде вежлив.
— А, Лин-мей, какво удоволствие. Толкова се радваме, че сте тук с нас тази вечер.
Веждите й се стрелнаха нагоре.
— Нима?
Мъжът се поклони сковано.
— Моля, простете неведението ми. Сигурен съм, че Негово Императорско Величество ще се зарадва на пристигането ви. Моля, елате насам и аз ще известя за вас.
Тя примигна и онемяла последва ръката му, когато той пристъпи напред към стълбището.
— Какво ще направите за мен?
Той тупна нещо по портскрийна си, преди отново да погледне назад към Синдер. Очите му се спуснаха по цялата й дължина, сякаш просто не вярваше какво се кани да стори, но вежливата му усмивка не угасна.
— Пристигането на личните гости на Негово Императорско Величество бива своевременно известявано, като признание за тяхната значимост. Разбира се, те обикновено не пристигат толкова… късно.
— Чакайте. Лични гости на… о. О! Не, не, не бива…
От невидими говорители на тавана я прекъсна ревът на тромпети на запис. Тя се сви, с все по-ококорващи се очи, докато кратката мелодия заглъхна. С последните трели на тръбите в балната зала прогърмя тържествен глас.
„Моля посрещнете на сто двайсет и шестия годишен бал на Източната Република личния гост на Негово Императорско Величество: Лин Синдер от Нов Пекин.“
Глава трийсет и четвърта
Температурата в балмата зала скочи, когато стотиците лица се завъртяха към Синдер.
Вероятно само след миг всички щяха да се отвърнат с безразличие от нея, ако не бяха открили, че личният гост на императора е момиче с мокра коса и пръски от кал по ръба на измачканата и сребърна рокля. Но при тези обстоятелства, погледите се поспряха, заковали Синдер на върха на стълбището. Краката й — всеки различен — стояха на площадката залепнали, сякаш около тях имаше засъхнал цимент.
Тя погледна Каи, който беше зинал в почуда.
Цяла вечер я беше очаквал. Беше запазил място за нея като негов личен гост. Представяше си колко се разкайва за решението си сега.