Синдер отстъпи две крачки назад, после спря и в светлината на прожектора на Ико видя Пеони да се поклаща напред-назад.
— Трябва… трябва да повикам въздушната линейка да…
„Да те отведе.“
Пеони не отговори. Цялото й тяло се тресеше. Между риданията Синдер чуваше тракането на зъбите й. Затрепери. Потърка ръце и се огледа за петна по тях. Нищо не откри, но недоверчиво погледна дясната ръкавица. Не искаше да я сваля, не искаше да проверява.
Пак отстъпи назад. Сенките на бунището се надигнаха застрашително към нея. Чумата. Тук беше. Във въздуха. Сред боклуците. Колко време трябваше да мине, преди да се появят първите симптоми на болестта?
Дали пък…
Спомни си Чанг Сача на пазара. Ужасената тълпа, която бягаше от магазина й. Воят на сирените. Стомахът й се сви.
Нейна ли беше вината? Тя ли беше донесла вкъщи чумата от пазара?
Отново огледа ръцете си, удряйки невидимите буболечки, които лазеха по кожата й.
Препъна се назад. Риданията на Пеони изпълваха главата й, задушаваха я.
В червени букви на ретина — дисплея замига предупреждение: нивото на адреналина й се беше повишило. Изчисти го с няколко премигвания, а сетне със свито сърце извика линка за съобщения и изпрати простия текст, преди да се с подвоумила.
„СПЕШЕН СЛУЧАЙ. БУНИЩЕТО НА РАЙОН ТАЙХАНГ. ЛЕТУМОЗИС.“
Стисна зъби и почувства мъчителната сухота в очите си. Болката в главата й пулсираше и казваше, че би трябвало да плаче, да ридае като сестра си.
— Защо? — Пеони се запъна. — Какво съм направила?
— Нищо не си направила — отвърна Синдер. — Вината не е твоя.
„Но може да е моя.“
— Какво да правя? — толкова тихо попита Ико, че гласът й едва се чу.
— Не знам — призна Синдер. — Линейката пътува насам.
Пеони потърка нос с ръката си. Очите й бяха зачервени по края.
— Т-трябва да си вървиш. Ще се заразиш.
Замаяна, Синдер си даде сметка, че дишаше съвсем плитко. Отстъпи още една крачка, преди да напълни дробовете си.
— Може би вече съм се заразила. Може би аз съм виновна, че ти се разболя. Избухването днес на пазара… мислех, че съм достатъчно далеч, но… Пеони, съжалявам.
Пеони стисна очи и пак зарови лице. Кафявата й коса беше рошава, сплетена и висеше по раменете й, рязко изпъкваща на бледата й кожа. Хълцане, последвано от ново ридание.
— Не искам да ме отвеждат.
— Знам.
Синдер не можа да измисли какво друго да каже. Не се плаши? Всичко ще се нареди? Не можеше да лъже, не и когато това бе така очевидно.
— Щеше ми се да има нещо… — тя спря. Беше чула сирените преди Пеони. — Съжалявам.
Пеони обърса нос в ръкава си, оставяйки следа от слуз. Продължи да плаче. Не се помръдна, докато не чу сирените, и тогава надигна глава. Загледа се в далечината, към входа на бунището, някъде отвъд купчините боклук. Кръгли очи. Треперещи устни. Лицето й — на червени петна.
Сърцето на Синдер се сви.
Не можеше да стои така. И без това може би вече се е заразила.
Тя падна на колене и обгърна Пеони с ръце. Коланът с инструментите се впи в хълбока й, но тя не му обърна внимание. Пеони сграбчи тениската й и поднови риданията си.
— Съжалявам.
— Какво ще кажеш на мама и Пърл?
Синдер прехапа устни.
— Не знам — а после, — истината, предполагам.
В устата й се надигна горчилка. Сигурно беше симптом. Може би болките в корема също бяха симптом. Погледна надолу към ръката си, притискайки плътно Пеони. Все още никакви петна.
Пеони я отблъсна и се търколи обратно в праха.
— Стой далеч. Може да не си се заразила още. Но те и теб ще отведат. Трябва да се махнеш оттук.
Синдер се поколеба. Чу хрущенето на колелата по разпилените алуминиеви и пластмасови отпадъци. Не искаше да оставя Пеони, но ако все още не беше се заразила?
Седна на пети, после с мъка се изправи.
Откъм сенките се приближаваха жълтите светлини. Дишането й отново бе станало плитко.
— Пеони…
— Тръгвай! Махай се!
Синдер направи крачка назад. Назад. Машинално спря и вдигна сгънатия магниремък. Тръгна към изхода, истинският й крак толкова безчувствен, колкото и протезата. Риданията на Пеони я следваха.
На ъгъла я пресрещнаха три бели андроида. Имаха жълти сензори и червени кръстове на главите, а двама бутаха помежду си една въздушна носилка.