Вратата се отвори шумно.
Синдер се завъртя, като притисна ключа до крака си.
Пред нея стоеше възрастен мъж със сив каскет; в лявата ръка държеше портскрийн, а в дясната — две шишенца с кръв. Беше по-нисък от Синдер. На раменете му, като на същински скелет, висеше бяла престилка. Дълбоките черти по лицето му издаваха години, прекарани в усърдно размишление върху много сложни въпроси. Но очите му бяха по-сини от небето и в този момент се усмихваха.
Напомняше й дете, чиято уста се пълни със слюнка при вида на лепкава кифла.
Зад него вратата се затвори.
— Здравейте, госпожице Лин.
Тя стисна здраво ключа. Непознатият акцент. Невидимият глас.
— Аз съм доктор Ърланд, ръководителят на кралския научен екип за изследване на летумозис.
Тя се помъчи да изглежда спокойна.
— Защо не носите маска?
Той повдигна сивите си вежди.
— За какво ми е? Болна ли сте?
Синдер стисна зъби и заби ключа в бедрото си.
— Защо не седнете? Трябва да обсъдим някои важни неща.
— О, сега искате да говорите — изрече тя, като съвсем малко се приближи към него. — Бях останала с впечатлението, че не се интересувате особено от мнението на вашите опитни мишки.
— Вие не сте като другите ни доброволци.
Синдер го изгледа, а в ръката й металният ключ беше се спрял.
— Сигурно защото не съм доброволка.
С плавно движение тя вдигна ръка. Прицели се в слепоочието му. Представи си го как се свлича на пода.
Но замръзна, а зрението й се размаза. Пулсът й се забави, нивото на адреналина спадна още преди ретина — дисплеят да смогне да я предупреди.
Насред лепкавото объркване в мозъка й нахлуха мисли, ясни и отчетливи. Това беше един стар човек. Крехък, безпомощен стар човек. С най-очарователните, най-невинните сини очи, които някога беше виждала. Не желаеше да го наранява.
Ръката й потрепери.
Малката оранжева светлинна щракна и тя пусна ключа изненадана. Той изтрака на пода, но тя беше твърде замаяна да мисли за него.
Той не беше казал и дума. Как можеше да лъже?
Докторът дори не беше трепнал. Очите му засияха, доволни от реакцията на Синдер.
— Моля — той разпери пръсти към масата за прегледи. — Няма ли да седнете?
Глава единайсета
С няколко бързи примигвания Синдер опита да разпръсне мъглата, обвила ума й. В ъгълчето на полезрението й оранжевата светлинка изчезна, но тя така и не разбра защо беше светнала. Възможно беше по-ранният шок в системата да е объркал програмирането й.
Докторът мина край нея и посочи холографското изображение, което се подаваше от нетскрийна.
— Несъмнено това ви е познато — той плъзна пръст по екрана, така че тялото бавно се завъртя в кръг. — Нека ви кажа кое му е особеното.
Синдер дръпна нагоре ръкавицата, като скри с подгъва белязаната тъкан. Приближи се до него. Кракът й се удари в ключа и го запрати под масата за прегледи.
— Според мен всичките му 36.28 процента са доста особени.
Докато доктор Ърланд стоеше с гръб към нея, тя се наведе и вдигна ключа. Струваше й се по-тежък от преди. Всъщност всичко беше по-тежко — и ръката, и кракът, и главата й.
Докторът посочи десния лакът на холограмата.
— Ето тук инжектирахме микробите носители на летумозиса. Всички бяха маркирани, за да можем да следим движението в тялото ви — той отдръпна пръста си и потупа устни. — Сега разбирате ли какво е особеното?
— Фактът, че съм жива, а и вие май не се плашите, че сте в една стая с мен?
— Да, в известен смисъл — той се обърна към нея, като се почесваше по главата през вълнената шапка. — Както виждате, микробите ги няма.
Синдер се почеса с ключа по рамото.
— Как така?
— Ами така, няма ги. Изпарили са се. Пук — той взриви ръце като фойерверки.
— Значи… не съм болна от чумата?
— Точно така, госпожице Лин. Не сте болна от чумата.
— И няма да умра?
— Точно така.
— И не съм заразна?
— Не, не, не. Чудесно усещане, нали?
Тя се облегна на стената. Изпълни я спокойствие, а след него подозрение. Бяха я инжектирали с чумата, но сега беше изцелена? Без антидот?
Това приличаше на капан, но оранжевата светлинка никаква я нямаше. Колкото и невероятни да бяха думите му, той казваше истината.