— Да си вървите? Госпожице Лин, трябва да разберете колко ценна сте сега с това откритие.
Тялото й се напрегна, пръстите й обходиха очертанията на ключа в джоба.
— Значи още съм затворник. Но вече ценен.
Лицето му се смекчи и той прибра портскрийна.
— Не си давате сметка колко сериозно е всичко това. Нямате представа колко важна… нямате представа за стойността си.
— И какво сега? Смятате да ме инжектирате с още по-смъртоносни болести, за да видите как ще се справи тялото ми с тях, така ли?
— О, звезди, не! Как ще ви убиваме. Та вие сте безценна!
— Преди един час друго говорехте.
Погледът на доктор Ърланд проблесна в посока на холограмата със свъсени вежди, сякаш обмисляше думите й.
— Нещата сега са доста различни, от това, което бяха преди час, госпожице Лин. С ваша помощ бихме могли да спасим стотици хиляди хора. Ако вие сте онова, за което ви мисля, бихме могли — е, като за начало бихме могли да спрем жребия на киборги.
Той допря юмрук до устните си.
— Освен това ще получавате заплащане, разбира се.
Като окачи палци на гайките на панталоните си, Синдер се облегна на плота с наредените върху него апарати, които до неотдавна вдъхваха страх у нея.
Тя беше имунизирана.
Беше важна.
Естествено и парите изкушаваха. Ако успееше да докаже, че и сама може да се грижи за себе си, тогава можеше и да успее да анулира законното настойничество на Адри. Можеше да откупи свобода си.
Но дори и това проникновение угасна, щом си спомни Пеони.
— Наистина ли мислите, че мога да помогна?
— Да. Дори мисля, че скоро всеки жител на планетата ще ви е безкрайно благодарен.
Тя преглътна, повдигна се с ръце върху една от масите за преглед и седна със скръстени крака.
— Става, но да сме наясно — сега съм тук по собствено желание, което означава, че мога да си тръгна по всяко време, щом пожелая. Без въпроси, без спорове.
Лицето на доктора се озари, а между бръчките очите му засветиха като светилници.
— Да, разбира се.
— И очаквам заплащане, както споменахте, но искам отделна сметка. Сметка, до която законният ми настойник няма да има достъп. Не искам тя да научава, че съм дала съгласието си за това, нито да има достъп до парите.
За нейна изненада, той не се поколеба.
— Разбира се.
Тя пое въздух, за да се успокои.
— И още нещо. Сестра ми. Вчера беше отведена в изолатора. Ако намерите лекарство, искам първо на нея да дадете от него.
Този път погледът на доктора трепна колебливо. Той се обърна и закрачи към холограмата, като триеше ръце в лицевата страна на престилката.
— Това, боя се не мога да обещая.
Тя стисна юмруците си един до друг.
— Защо не?
— Защото императорът трябва пръв да получи лекарството — той присви очи със съчувствие. — Но мога да обещая, че сестра ви ще е втората.
Глава дванайсета
През стъклото принц Каи наблюдаваше как мед-дроидът поставя системите в ръката на баща му. Едва пет дни бяха изминали, откакто императорът показа първите симптоми на синята треска, но те се струваха на принца като цяла вечност. Страдания и тревоги, които стигаха да запълнят години време, се изтърколиха само в няколко часа.
Веднъж доктор Ърланд му беше казал за някакво старо поверие, според което лошите неща винаги идвали по три наведнъж.
Първо, Нанси беше се повредила, преди да успее да съобщи за откритията си.
А сега баща му беше безнадеждно болен.
Кое беше следващото? Какво по-лошо от това?
Може би лунитяните ще обявят война.
Той трепна и веднага му се прииска да не беше си го и помислял дори.
Кон Торин, съветникът на баща му и единственото човешко същество, на което беше позволено да вижда императора в това състояние, сложи ръка на рамото на Каи.
— Всичко ще се оправи — каза той сдържано, с онази негова забележителна способност да прочита мислите на другите.
Бащата на Каи простена и отвори подути очи. Стаята беше сложена под карантина на седмия етаж в двореца в крилото за научни изследвания, но всички възможни удобства бяха осигурени за императора. Многобройни нетскрийнове опасваха стените, за да могат да го развличат с музика, забавни програми и четене. От градините с купища бяха донесени от любимите му цветя — иначе стерилната стая беше пълна с лилии и хризантеми. Леглото беше застлано с най-фината коприна, която можеше да се намери в Републиката. Но нищо от това не помагаше. Стаята все така си оставаше стая, предназначена да разделя живота от смъртта.