Чист прозорец стоеше между Каи и баща му. Императорът присвиваше очи към Каи, но те бяха празни като стъкло.
— Ваше Величество — обади се Торин. — Как се чувствате?
Очите на императора се сгънаха в крайчеца. Той не беше възрастен мъж, но болестта бързо го беше състарила. Цветът на лицето му беше жълт и бледен, а черни и червени петна бяха надупчили врата му.
Пръстите му се надигнаха от завивките, за да помаха — повече от това не смогна да направи.
— Нуждаете ли се от нещо? — попита Торин. — Чаша вода? Храна?
— Дроид — компаньонка, модел 5-3? — предложи Каи.
Торин хвърли неодобрителен поглед към принца, но императорът се засмя хрипливо.
Каи усети как очите му се замъгляват и трябваше да извърне поглед надолу към пръстите си, които притискаше върху перваза на прозореца.
— Колко още? — попита той с тих глас, за да не чуе баща му.
Торин поклати глава.
— Няколко дни, а може и по-малко.
Каи чувстваше погледа на Торин върху себе си — разбиращ, но едновременно суров.
— Трябва да си благодарен за времето, което имаш с него. Повечето хора не получават възможността да видят близките си, след като ги отведат.
— И кой би искал да види любимите си хора в това състояние? — Каи вдигна очи. Баща му се опитваше да остане буден и клепачите му потрепваха. — Дроид, дай му вода.
Андроидът плъзна колела до леглото на императора, повдигна горната част, подаде до устните му чаша вода и избърса с бяла кърпа потеклата струйка. Императорът едва отпи, но когато отново потъна във възглавниците, изглеждаше освежен.
— Каи…
— Тук съм — отвърна Каи, а дъхът му направи облаче върху стъклото.
— Бъди силен. Вярвай… — думите му бяха сподавени от кашлица. Мед-дроидът подаде една кърпа към устата му и върху памучната материя Каи зърна кръв. Затвори очи и започна да диша равномерно.
Когато отново ги отвори, мед-дроидът пълнеше системата с прозрачна течност — болкоуспокояващо. Каи и Торин гледаха как императорът потъна в неподвижен сън. Като че гледаха непознат. Каи обичаше баща си, но не можеше да свърже болния пред очите си с кипящия от енергия мъж отпреди седмица.
Една седмица.
Побиха го тръпки и Торин пак стисна рамото му. Каи беше забравил, че ръката му е там.
— Ваше Височество.
Каи не отговори, само гледаше гърдите на баща си, които се повдигаха и снижаваха.
Ръката на рамото му го стисна кратко, после се отпусна.
— Вие ще бъдете новият император, Ваше Височество. Трябва да започнем с приготовленията. Вече твърде дълго отлагаме.
Твърде дълго. Една седмица.
Каи се престори, че не го чува.
— Както Негово Величество ви каза — трябва да сте силен. Знаете, че можете за всичко да разчитате на мен — Торин млъкна. — От вас ще излезе добър владетел.
— Не, няма — Каи пъхна пръсти в косата си и я дръпна силно назад.
Той щеше да стане император.
Думите иззвъняха глухо.
Истинският император беше там, в леглото. А той беше един самозванец.
— Ще говоря с доктор Ърланд — Каи отстъпи назад от стъклото.
— Докторът е зает, Ваше Височество. Не бива непрестанно да го безпокоите.
— Искам само да науча дали няма някакво развитие.
— Сигурен съм, че ако има, той веднага ще ви уведоми.
Каи издаде напред брадичка и изгледа Торин — човекът, който беше съветник на баща му още преди раждането на Каи. Дори и днес присъствието на Торин го подтикваше да се държи като малко момче, да не се покорява, да се бунтува. Питаше се дали някога ще успее да надмогне това усещане.
— Имам нужда да правя нещо — отвърна той. — Не мога просто да стоя тук и да гледам как умира.
Торин сведе очи.
— Разбирам ви, Ваше Височество. За всички ни е трудно.
Не е същото, поиска да отвърне Каи, но замълча.
Торин се извърна към прозореца и отпусна глава.
— Да живее императорът.
С пресъхнало гърло Каи повтори тихо думите:
— Да живее императорът.
Излязоха от стаята в мълчание и тръгнаха по коридора към асансьорите.