Една жена ги причакваше. Каи не биваше да се изненадва — напоследък тя непрестанно се навърташе наоколо, при все че беше последният човек, когото той желаеше да среща.
Сибил Мира. Главен чародей на Короната на лунитяните. Изумително красива, с черна коса до кръста и топла, меднозлатиста кожа. Носеше униформа, която подхождаше на ранга и титлата й — дълга бяла дреха с висока яка и ръкави, оформени като камбани, обшити по кантовете с руни и йероглифи, чието значение беше неизвестно на Каи.
На пет разкрача зад нея стоеше неизменният й, мълчалив охранител. Това беше млад мъж, красив колкото самата Сибил, с руса коса вързана на конска опашка и остри черти, по които Каи все още не беше видял проява на чувство.
Докато Каи и Торин приближаваха, устните на Сибил се извиха, но очите й останаха студени.
— Ваше Императорско Височество — изрече тя и грациозно изви глава в поклон. — Как е здравето на благородния император Рикан?
Тъй като Каи не отговори, Торин се обади:
— Не е добре. Благодарим ви за загрижеността.
— Съжалявам да чуя това — гласът й изразяваше съжалението на котка, приклещила в ъгъла мишка. — Господарката ми изпраща своето съчувствие и пожелания за бързо оздравяване.
Тя вторачи поглед в принца, а образът й като мираж сякаш взе да мержелее. Шепот изпълни ушите му. Уважение и възхищение, съчувствие и загриженост.
Каи откъсна поглед от нея, като заглуши гласовете. Отне му миг, преди бесният пулс да се успокои.
— Какво желаете? — попита той.
Сибил посочи асансьорите.
— Да разменя една-две думи с мъжа, който скоро ще стане император… ако така е отредила съдбата.
Каи погледна към Торин, но срещна само хладното му лице. Такт. Дипломатичност. Както винаги. Особено когато идеше реч за проклетите лунитяни.
Като въздъхна, той се полуизвърна към чакащия андроид.
— Третият етаж.
Сензорът присветна.
— Ваше Височество, моля насочете се към асансьор С.
Те се качиха, а Сибил влезе леко, като перце носено от бриза. Охранителят се качи последен, застана до вратата и се обърна с лице към тримата, като че смъртна опасност грозеше чародейката. Леденият му поглед смущаваше Каи, но Сибил сякаш беше забравила присъствието му там.
— В злощастен момент се разболя кралят — каза тя.
Каи стисна перилата и я погледна, изцеждайки омразата си в полираното дърво.
— Може би следващият месец щеше да е по-удобно за вас?
Тя остана невъзмутима.
— Говоря, разбира се, за съюзническите преговори, които господарката ми водеше с император Рикан. Силно желаем споразумение, изгодно както за Луна, така и за Републиката.
Когато гледаше към нея, принцът се чувстваше замаян, нестабилен, затова откъсна погледа си и загледа в менящите се цифри над вратата.
— Откакто кралица Левана се възкачи на трона, баща ми непрестанно прави опити да сключи съюз с нея.
— Той продължава да отхвърля разумните й искания.
Каи стисна зъби.
Сибил продължи:
— Надявам се, че като император, вие ще отстъпите пред здравия разум, Ваше Височество.
Каи стоеше мълчалив, докато асансьорът подмина шестия, петия, четвъртия етаж.
— Баща ми е мъдър мъж. В този момент не възнамерявам да променям решенията му. Силно се надявам, че ще успеем да постигнем споразумение, но, боя се, господарката ви ще трябва да занижи разумните си искания.
Усмивката на Сибил беше замръзнала на лицето й.
— Е — рече тя, когато вратите се отвориха, — още сте млад.
Той се поклони леко с глава, като че бе взел думите й за комплимент, после се обърна към Торин.
— Ако имате малко време, бихте ли ме придружили до офиса на доктор Ърланд? Може да имате въпроси, за които не съм помислил.
— Разбира се, Ваше Височество.
Двамата слязоха от асансьора, без да кажат и дума на чародейката или охранителя й, но зад гърба им Каи дочу захаросания й глас:
— Да живее императорът — и вратите се затвориха.
Той изпъшка.
— Трябва да я хвърлим в затвора.
— Посланикът на Луна? Това съвсем не е мирен жест.
— Те биха се отнесли много по-зле с нас — той прокара ръка през косата си. — Пфу! Лунитяни!
Почувствал, че Торин изостава назад, Каи пусна ръка и се обърна. Очите на Торин го гледаха тежко. Тревожно.