При все това споменът за пръстите му по лицето й отказваше да избледнее.
Глава петнайсета
Наложи се Синдер да свали картата на крилото за изследвания в двореца, за да може да стигне до изхода. Нервите й бяха изопнати до край заради принца, заради Пеони, заради всичко. Вървеше по лъскавите бели коридори с чувството, че е измамник; беше свела глава и отбягваше погледите на учените и белите андроиди. Нищо, че сега беше доброволец. И то много ценен доброволец.
Край една от чакалните, обзаведена с два нетскрийна и три тапицирани стола, тя замръзна — погледът й бе паднал върху прозореца.
Гледката.
Града.
Долу в ниското Нов Пекин беше в пълен безпорядък: хиляди сгради натъпкани в малко пространство, улиците занемарени; над всяка малка уличка висяха електрически кабели и въжета за пране, по всяка стена нагоре пълзяха увивни растения натрапници.
Но оттук горе, на върха на скалата, от третия етаж, градът беше хубав. Слънцето беше високо и светлината му пееше, отразена в небостъргачите от стъкло и позлатените покриви. Синдер виждаше несекващото движение на огромните нетскрийнове и на проблясващите въздушни кораби, които прелитаха между сградите. Оттук градът пееше с живот, но без целия технически брътвеж.
Синдер откри сградите от фино синьо стъкло и хром, които скупчени стояха като стражи над площада на пазара, и оттам опита да проследи пътя на север, за да намери дом „Кула Феникс“, но той беше потънал зад твърде много сгради и твърде много сенки.
Благоговението й премина.
Трябваше да се върне там. В апартамента. Обратно в своя затвор.
Трябваше да поправи андроида на Каи. Трябваше да се погрижи за Ико, преди на Адри да й е щукнало да я разглоби на части за скрап още тази седмица, или дори по-лошо — да смени „дефектния“ чип, който определяше темперамента й. Откакто Синдер беше заживяла с тях, Адри безспирно се оплакваше от своенравността на андроида.
А и всъщност нямаше къде другаде да иде. Докато доктор Ърланд намери начин да направи плащането по сметката й без Адри да узнае това, Синдер щеше да ходи без пари и без кораб, че и без приятел — единственият й приятел сред хората беше затворник в изолатора.
Тя сви юмруци.
Трябваше да се върне. Но нямаше да е за дълго. Адри ясно й беше дала да разбере, че смята Синдер за безполезна, просто бреме. Не беше изпитала угризения да се отърве от нея, щом беше изнамерила изгоден начин да го стори, начин, който я освобождаваше от чувството за вина. Все пак лекарство трябваше да се намери. Пеони се нуждаеше от лекарство.
И може би Адри е имала право да постъпи така. Нали е киборг, може би дългът й е да жертва себе си, за да могат всички нормални човешки същества да бъдат излекувани. Може би беше разумно да използват онези, в които някой вече е бърникал. Но Синдер знаеше, че никога няма да прости на Адри за това. Тази жена трябваше да я защитава, да й помага. Ако Адри и Пърл бяха единствените й близки сега, то тогава по-добре сама да се оправя.
Трябваше да избяга. И дори знаеше как.
Изражението на Адри, когато Синдер влезе в апартамента, почти си заслужаваше цялото адско мъчение.
Тя беше седнала на канапето и четеше портскрийна. В далечния край на стаята Пърл играеше някаква настолна холографска игра, в която пионките бяха по образец на любимите знаменитости на момичетата, включително три досущ като принц Каи. Това отдавна беше любимата игра на двете с Пеони, но сега Пърл играеше в мрежата срещу непознати и от това изглеждаше хем отегчена, хем отчаяна. Когато Синдер влезе, Пърл и Адри ахнаха, а едно миниатюрно копие на принца падна върху дългия меч на виртуалния му противник. Пърл спря на пауза играта твърде късно.
— Синдер? — изрече Адри и остави портскрийна на масичката. — Как…?
— Направиха ми няколко изследвания и решиха, че не им трябвам. И ме пратиха обратно в къщи — Синдер се усмихна със здраво стиснати устни. — Не се тревожи. Сигурна съм, че и така ще възнаградят благородната ти жертва. Може би ще ти изпратят благодарствено съобщение.
Адри се изправи, като гледаше Синдер, без да може да повярва на очите си.
— Не могат да те пратят обратно!
Синдер свали ръкавиците и ги напъха в джоба.
— Струва ми се, че ще трябва да подадеш жалба. Съжалявам, че така нахълтах. Виждам, че си заета с домакинската работа. Ако ме извиниш, по-добре да вървя да изкарам пари, за да може следващият път, когато намериш удобен начин да се отървеш от мен, поне да размислиш първо.