— Значи трябва да се върнеш там? — попита Ико, когато влизаха в мазето.
— Да, но няма страшно. Докторът каза, че съм вън от опасност. Освен това ще ми платят, без Адри да научи за това.
— Колко?
— И аз не знам, но доста, струва ми се.
Ико улови Синдер за ръката, точно когато тя отключваше вратата от телена мрежа на работилницата.
— Даваш ли си сметка какво означава това?
Синдер задържа отворена вратата с крак.
— Кое точно?
— Означава, че ще можеш да си купиш хубава рокля, по-хубава и от тази на Пърл! Ще отидеш на бала, а Адри няма да може нищо да направи, за да те спре!
Синдер сви устни, като че тъкмо беше отхапала лимон, и издърпа ръката си от хватката на Ико.
— Ико — каза тя, докато оглеждаше неразборията от инструменти и резервни части, — ама ти сериозно ли? Мислиш, че Адри ще ме остави да отида, само защото мога сама да си купя рокля? Тя сигурно ще я съдере на парчета от гърба ми и ще опита да продаде копчетата.
— Добре, тогава няма да й казваме за роклята, нито че ще ходиш на бала. Защо трябва да ходиш с тях? Ти си много повече от тях. Ти си ценна — вентилаторът на Ико бръмчеше като луд, сякаш процесорът й едва смогваше да осмисли всички тези разкрития. — Имаш имунитет срещу летумозиса. Звезди мои, дори само за това можеш да станеш известна!
Без да й обръща внимание, Синдер се наведе да подпре екрана върху етажерките. Погледът й падна върху сребърен плат, скупчен в далечния ъгъл, леко проблясващ на пепелявата светлина.
— Какво е това?
Вентилаторът на Ико се успокои и забръмча по-бавно.
— Балната рокля на Пеони. Аз… не можах да я изхвърля. Не мислех, че някой ще слезе отново тук долу, когато ти… затова реших да я запазя. За мен.
— Това не е хубаво, Ико. Може да е била заразена — Синдер се поколеба за миг, преди да отиде до роклята и да я вдигне за покритите с перли ръкави. Беше мръсна от прах и омачкана цялата, а и съществуваше възможност да е била изложена на летумозиса, но нали докторът беше казал, че болестта не оцелява дълго върху дрехите.
А и без друго сега никой нямаше да я облече.
Тя провеси роклята върху оксижена и се обърна.
— Няма да харчим парите за рокля — рече тя. — И на бал няма да ходим.
— И защо не? — в гласа на Ико се долавяше отчетливо хленчене.
Като приближи тезгяха, Синдер качи крак отгоре му и започна да разтоварва скътаните в него инструмента.
— Помниш ли онази кола, дето я видяхме на бунището? Онази старата, на бензин?
От високоговорителите на Ико се чу остър мрънкащ звук.
Това беше най-близкото до стон, което можеше да произведе.
— Какво за нея?
— Тя ще глътне цялото ни време и всичките ни пари да я поправим.
— Не, Синдер! Кажи, че се шегуваш.
Докато правеше списък в ума си, Синдер затвори отделението, където държеше инструментите, и пусна крачола. Думите се завъртяха пред очите й.
„ДА ВЗЕМА КОЛАТА. ДА ОГЛЕДАМ СЪСТОЯНИЕТО Й. ДА НАМЕРЯ ЧАСТИ. ДА СВАЛЯ ЕЛЕКТРИЧЕСКАТА СХЕМА. ДА ПОРЪЧАМ БЕНЗИН.“
Тогава на тезгяха зърна андроида на Каи. Да поправя андроида.
— Не се шегувам.
Странно развълнувана, тя пристегна косата си на конска опашка. Отиде до шкафа с инструментите в ъгъла и започна да се рови за неща, които можеха да й влязат в употреба — въже за бънджи и вериги, парцали и генератори, всичко, което щеше да й свърши работа да почисти колата и да я подготви за ремонта.
— Довечера се връщаме там. Ако можем, ще докараме колата до гаража, ако ли не, ще се наложи на бунището да я поправим. Така, утре сутринта трябва да отида до двореца, а следобед да погледна андроида на принца, но ако сме усърдни, мисля, че за две седмици ще успея да го поправя, че и за по-малко. Всичко зависи какво му е, естествено.
— Но защо? Защо ще я поправяме?
Синдер наблъска инструментите в чантата си.
— Защото тази кола ще ни измъкне оттук.
Глава шестнайсета
Принц Каи летеше бясно по коридора, а сестрите и андроидите на нощна смяна се залепваха за стените. Беше тичал по целия път от стаята на шестнайсетия етаж в частното крило на двореца, като спря да си поеме дъх, само когато се наложи да чака асансьора. Влетя в стаята за посетители и без да пуска дръжката, мигновено замръзна.