— Можеш да спиш на това легло, нали? — тя посочи празното легло. — Нали няма да ти дадат някое легло далеч от мен?
Синдер стисна ръката на Пеони.
— Пеони, аз… — тя се озърна, но никой не им обръщаше внимание. През две легла един мед-дроид помагаше на болния да пийне малко вода. — Аз не съм болна.
Пеони наклони глава.
— Но си тук.
— Да, знам. Сложно е. Виждаш ли, вчера отидох в центъра за проучвания на летумозис и там ме изследваха, и… Пеони, аз имам имунитет. Не мога да се разболея.
Напрегнатото чело на Пеони се отпусна. Тя отново огледа лицето, врата, ръцете на Синдер, като че имунитетът й беше нещо явно, нещо, което веднага си личи.
— Имунитет ли?
С бързо движение Синдер потри ръката на Пеони, неспокойна, че беше споделила тайната си.
— Казаха ми днес пак да отида. Главният лекар смята, че може да ме използва, за да открие лекарство. Казах му, че ако намери нещо, каквото и да е, ти трябва да си първият човек, на когото ще го дадат. Накарах го да обещае.
Удивена, тя гледаше Пеони, чиито очи започнаха да се пълнят със сълзи.
— Наистина ли?
— Да. Ще открием лекарство.
— Колко време ще мине?
— Н–не знам.
Пеони хвана ръката й и я стисна. Дългите нокти се забиха в кожата на Синдер, но дълго време мина, докато тя регистрира болката. Дишането на Пеони се беше учестило. Нови сълзи бликнаха от очите й, но част от мигновената й надежда в тях беше се изгубила, за да й остави само безумието на отчаянието.
— Не ме оставяй да умра, Синдер. Исках да отида на бала. Помниш ли? Ти щеше да ме запознаеш с принца… — тя изви глава настрани и стисна очи в напразен опит да сдържи сълзите, да ги скрие, да ги изстиска по-бързо. Тогава остра кашлица се изтръгна от устата й заедно с тънка струйка кръв.
Синдер сгърчи лице и се пресегна да отрие с крайчеца на тежкото копринено одеяло кръвта от брадичката на Пеони.
— Не се предавай, Пеони. Щом аз имам имунитет, това значи, че има начин болестта да бъде победена. И те ще го открият. А ти ще отидеш на бала. — Помисли си да каже на Пеони, че Ико бе спасила роклята й, но осъзна, че тогава ще трябва също да й каже как всичко, до което някога се е докосвала, вече го няма. Покашля се и нежно махна косата от слепоочията на Пеони. — Има ли нещо, което мога да направя, за да се чувстваш по-добре?
Пеони поклати глава на износената възглавница и покри устата си с одеялото. Но тогава вдигна очи.
— Портскрийна ми?
Синдер трепна гузно.
— Съжалявам. Още не съм го поправила. Но още тази вечер ще го погледна.
— Искам само да пиша на Пърл. И на мама.
— Разбира се. Ще ти го донеса, щом смогна. — „Портскрийна на Пеони. Андроидът на принца. Колата.“ — Пеони, съжалявам, но вече трябва да тръгвам.
Малките ръце я стиснаха.
— Ще се върна веднага, щом успея. Обещавам.
Пеони пое развълнувано дъх, подсмръкна, после я пусна. Пъхна слабичките си ръце под одеялото и потъна в него до брадичката.
Синдер се изправи и с пръсти оправи косите на Пеони.
— Опитай се да поспиш. Пази си силите.
С насълзени очи Пеони проследи Синдер.
— Обичам те, Синдер. Радвам се, че си здрава.
Сърцето на Синдер се сви. Като стисна устни, тя се наведе и целуна мокрото чело на Пеони.
— И аз те обичам.
Синдер пое дъх с усилие и се застави да си тръгне, като се мъчеше да се убеди, че има надежда. Има надежда. Надежда.
Вървеше към изхода, без да поглежда към другите болни, но изведнъж чу името си. Спря, като мислеше, че грапавият глас не беше друго, а плод на въображението й, примесено с многото истерични крясъци.
— Синдер?
Извърна се и забеляза познато лице, полускрито под стар, избелял юрган.
— Чанг–джи? — тя приближи долния край на леглото и сбърчи нос от острата миризма, която се долавяше от него. С подути клепачи и жълтеникава кожа, Чанг Сача, пекарката от пазара, беше почти неузнаваема.
Като се стараеше да диша нормално, Синдер сви по пътеката край леглото.
Юрганът, който покриваше носа и устата на Сача, се повдигаше с тежкото й дишане. Очите й бяха светнали, ококорени, каквито Синдер никога не ги беше виждала. За първи път Сача не гледаше към нея с презрение.
— И ти ли, Синдер?
Вместо отговор, Синдер каза неуверено:
— Мога ли да ти помогна?