Синдер преглътна с усилие и притисна палец към лявата си китка. Не можа да напипа чипа си, но знаеше, че е там.
Изваден от някой мъртвец.
Ако доктор Ърланд казваше истината, тогава всичко, което знаеше за себе си, за детството, за родителите си беше измислица. Скалъпена история. Скалъпено момиче.
Мнението, че лунитяните бяха бегълци, вече не изглеждаше толкова необичайно.
Тя се обърна към нетскрийна. Там сега беше Каи в залата за пресконференции, и говореше от трибуната.
— Госпожице Лин, някой е преминал през безброй опасности, за да ви доведе до тук. Грози ви смъртна опасност. Нямате право да излагате себе си на риск.
Тя слушаше разсеяно и гледаше екрана, когато в долния му край започна да се изписва съобщение.
„ТОКУ-ЩО БЕШЕ ОБЯВЕНО: КРАЛИЦА ЛЕВАНА ПРИСТИГА В ИЗТОЧНАТА РЕПУБЛИКА НА
РАЗГОВОРИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА МИРЕН СЪЮЗ. ТОКУ-ЩО БЕШЕ ОБЯВЕНО: КРАЛИЦА ЛЕВАНА…“
— Госпожице Лин? Чувате ли ме?
— Да — отвърна тя. — Чух ви. Смъртна опасност.
Глава двайсета
Корабът на лунитяните не се отличаваше по нищо от земните кораби, освен че корпусът му трептеше, сякаш беше инкрустиран с диаманти, и една непрекъсната линия от златни руни го обграждаше от край до край. Той светеше ослепително ярко под лъчите на следобедното слънце и Каи трябваше да присвие очи. Той не знаеше дали руните бяха магически, или умишлено бяха направени да изглеждат такива. Не знаеше дали корабът беше изработен от някакъв скъп, бляскав материал, или просто беше боядисан така. Но знаеше, че беше болезнено да го гледа.
Корабът беше по-голям от личната совалка, с която главната чародейка на кралицата беше пристигнала на Земята, при все това беше относително малък за високопоставената личност, която превозваше: по-малък от повечето пътнически кораби и от всички товарни кораби, които Каи беше виждал. Това беше частен кораб само за кралицата и антуража й.
Той се приземи плавно. Жарки вълни се надигнаха от бетона. Ризата от фина коприна беше полепнала по гърба на Каи, а по врата му беше тръгнала тънка струйка пот. Тази вечер каменните стени на двореца щяха да приютят площадката за посрещане, но сега тя беше изложена на щурма на късното августовско слънце.
Всички чакаха.
Застанал до Каи, Торин не помръдваше. Лицето му беше невъзмутимо, очакващо. Това негово спокойствие още повече разтревожи Каи.
От другата му страна, в официалната си бяла дреха с избродирани рунически символи, подобни на тези на кораба, стоеше Сибил Мира. Материята изглеждаше тънка, но от брадичката дрехата стигаше чак до пръстите на ръцете й, а разкроените краища висяха доста под коляното. Сигурно изнемогваше от горещина, въпреки това тя стоеше напълно спокойна.
На няколко крачки зад нея, сключил ръце зад гърба си, беше застанал русият й охранител.
От всяка страна на платформата стоеше по един от кралската стража на Каи.
Други хора нямаше. Левана беше настояла да няма други посрещачи на площадката.
Каи заби нокти в дланите си, за да не се усмихне с презрение, и продължи да чака, докато от горещината перчемът залепна на челото му.
Най-сетне, когато кралицата сякаш се отегчи да ги измъчва, подвижната стълба на кораба се спусна и оттам се показаха сребърни стъпала.
Първи слязоха двама мъже — високи и мускулести. Единият беше светъл с буйна, рунтава оранжева коса и носеше същата воинска броня и оръжия, каквито имаше и охранителят на Сибил. Другият беше черен като нощното небе, без коса, и беше облечен в дреха като тази на Сибил, със същите издути ръкави и бродерия. Цветът й обаче беше пурпурен, което означаваше, че е подчинен на Сибил — чародей втори ранг.
Каи се радваше, че знае достатъчно за двора на лунитяните и може поне това да разпознае.
Той не откъсна поглед от двамата мъже, докато те със стоически лица огледаха площадката, околните стени и събраната групичка, преди да застанат от двете страни на стълбите.