Сибил се прокрадна напред. Каи пое глътка от душния въздух.
В горния край на стълбите се появи кралица Левана. Тя все още носеше дългия воал, ослепително бял под неумолимото слънце. Бялата рокля шепнеше край хълбоците й, докато тя се спусна по стъпалата и прие ръката на Сибил.
Сибил застана на едно коляно и докосна с чело ръката на своята кралица.
— Разлялата ни беше непоносима. Щастлива съм отново да бъда на вашите услуги, кралице моя. — Тя се изправи и с едно изящно движение отметна воала от лицето на Левана.
Горещият въздух заседна в гърлото на Каи и го задави. Кралицата спря, сякаш за да даде време на очите си да привикнат към ярката дневна светлина на Земята, но Каи подозираше, че тя просто искаше да му даде време да я види.
Наистина беше красива — като че някой учен беше изчислил точните пропорции на съвършенството, а сетне по тях беше излял един идеален модел. Лицето й едва забележимо напомняше формата на сърце, с високи скули, леко зачервени. Кестенявата й коса се спускаше на копринени букли до кръста, а чистата й кожа с цвят на слонова кост блестеше като седеф на слънцето. Устните й бяха алено червени, кървавочервени, сякаш тъкмо беше изпила чаша кръв.
Хлад разтърси Каи отвътре навън. Имаше нещо неестествено у нея.
Той се осмели да хвърли поглед към Торин, който гледаше Левана в очите без видимо вълнение. Като видя твърдостта на своя съветник, вълна на решимост премина през Каи. Той си напомни, че това е само илюзия, и си наложи отново да погледне кралицата.
Ониксовите й очи светнаха, когато се стрелнаха към него.
— Ваше Величество — изрече Каи и сви юмрук до сърцето си, — за мен е чест да ви приветствам в моята страна и на моята планета.
Устните й се извиха. Приветливост озари лицето й — невинност като у дете. Това го разтревожи. Кралицата не се поклони, дори не кимна. Вместо това протегна ръка.
Вгледан в бледата, прозрачна кожа, Каи се поколеба. Питаше се дали едно докосване стигаше да помете ума на човек.
Принцът се взе в ръце, пое ръката й и леко докосна с устни пръстите й. Нищо не последва.
— Ваше Височество — изрече тя с бодро гласче, което отекна ниско по гърба на Каи. — За мен е чест да бъда посрещната по този подобаващ начин. Позволете ми отново да изкажа най-искрените си съболезнования за загубата на баща ви, великият император Рикан.
Каи знаеше, че тя никак не съжалява за смъртта на баща му, но нито изражението, нито тонът й издаваха това.
— Благодаря ви — отвърна той. — Надявам се всичко по време на визитата ви да отговори на вашите очаквания.
— С нетърпение очаквам прочутото гостоприемство на Източната Република.
Сибил направи крачка напред, а очите й почтително останаха извърнати встрани от кралица Левана.
— Прегледах щателно покоите ви, кралице моя. Не са на същото ниво като нашите на Луна, но мисля, че са задоволителни.
Левана пренебрегна чародейката, а погледът й се смекчи и светът стана друг. Каи почувства как земята под краката му се наклони. Въздухът беше изсмукан от атмосферата на земята. Слънцето беше станало черно, а ефирната кралица остана единственият източник на светлина в галактиката.
В очите на Каи напираха сълзи.
Той я обичаше. Нуждаеше се от нея. Би сторил всичко, за да я направи щастлива.
Каи заби с все сила нокти в дланите си и почти изрева от болката, но резултатът не закъсня. Контролът на кралицата се разсея и пред него остана само красивата жена, без отчаяното преклонение пред нея.
Принцът знаеше, че тя разбира ефекта, който беше произвела върху му, тъй като той се мъчеше да успокои накъсаното си дишане, но колкото и да искаше да открие следи от студена надменност в черните й очи, не намери нищо. Абсолютно нищо.
— Ако ме последвате — изрече той с дрезгав глас, — ще ви отведа до стаите ви.
— Няма да се наложи — обади се Сибил. — Познавам добре крилото за гости и сама мога да отведа Нейно Величество. Бихме желали да ни дадете малко време, за да поговорим насаме.
— Разбира се — продума Каи, като се надяваше, че облекчението не му пролича.
Сибил поведе кралицата, а вторият чародей и двамата стражи тръгнаха след тях. Те всички подминаха Каи и Торин, без дори да ги погледнат, но принцът не се съмняваше, че в същия този момент биха скършили врата му, ако речеше да направи и едно подозрително движение.
Когато се скриха, той въздъхна развълнувано и попита шепнешком: