— Лин–мей — изрече Нанси от другата страна на желязната порта. — Ще предам на принц Каи, че желаете да срещнете с него. Сигурна съм, че той ще може да ви изпрати официален пропуск.
И тогава Синдер почувства тежестта на собствената си глупост. Съвсем не се налагаше да се срещне с принца. А и тъй или иначе нямаше да му изпрати сметка за работата си. Но преди да възрази, Нанси се извърна и тръгна напред към главния вход на двореца, докато Синдер се мъчеше да измисли смислено извинение защо беше толкова наложително да види Каи — нещо по-умно от глупавата, детинска причина, която първо й дойде на ум. Тя просто искаше да го види.
Изведнъж скандирането секна и това накара Синдер да подскочи.
Тишината на тълпата създаде на улицата вакуум, копнеж, който трябваше да бъде запълнен от дъх, от звук, от нещо. Синдер се огледа наоколо и видя заслепени лица, извърнати нагоре към двореца, и свлечени плакати в омекналите пръсти. Като лек полъх страх погали гърба й.
Тя проследи втренчения поглед на тълпата до един от балконите, който се издаваше от най-високите етажи на двореца.
С една ръка подпряна на хълбок, а другата на перилата на балкона, там стоеше лунната кралица. Изражението й беше сурово, безмилостно, но този поглед не можеше да прогони тайнствената й красота. Дори отдалеч Синдер виждаше бледото сияние на кожата й, рубинено обагрените й устни. Черните й очи оглеждаха притихналата тълпа. Синдер се отдръпна от портата в желанието си да изчезне зад безизразните лица.
Но страхът и ужасът й не траяха дълго. Тази жена не беше ужасяваща, не беше опасна.
Тя беше приветлива. Сърдечна. Щедра. Тя ще стане тяхна кралица. Ще ги управлява, ще ги ръководи, ще ги защитава…
Ретина дисплеят на Синдер показа предупреждение. Недоволна, че я разсейват, тя опита напразно да го отпъди с примигване. Искаше вечно да гледа кралицата. Искаше да чуе думите й. Да чуе обещанието й за мир, спокойствие, богатство и охолство.
Оранжевата светлинка грейна в ъгъла. На Синдер й трябваше секунда да разбере какво става, какво означава това. Знаеше, че това не беше редно, че не беше логично.
Лъжи.
Тя стисна очи. Когато отново погледна нагоре, илюзията на добротата беше изчезнала. Нежната усмивка на кралицата беше станала надменна и властна. Стомахът на Синдер се сви.
Тя промиваше мозъците им.
Беше промила и нейния.
Синдер направи несигурна крачка назад и се блъсна в един зашеметен мъж на средна възраст.
Погледът на кралицата скочи върху тях и се фокусира върху Синдер. На лицето й светна изненада. После омраза. Отвращение.
Синдер потрепери — искаше да се скрие. Ледени пръсти сграбчиха сърцето й. Усети непреодолимо желание да побегне, но краката под нея бяха омекнали. Ретина дисплеят чертаеше объркани линии пред погледа й като че ли не можеше да понесе и миг повече да гледа обаянието на кралицата.
Синдер се почувства гола и уязвима, сам-сама сред оглупялата тълпа. Беше сигурна, че земята под краката й ще се разтвори и ще я погълне цяла. Беше сигурна, че погледът на кралицата ще я превърне в купчина пепел върху калдъръма.
Той потъмня от гняв дотолкова, че Синдер — със или без слъзни канали — почувства, че ще избухне в сълзи.
Тогава кралицата се обърна кръгом и влетя шумно обратно в двореца.
Когато се скри, Синдер очакваше тълпата да възобнови протеста си, дори по-настървено от преди, задето кралицата се бе осмелила да се покаже. Но нищо такова не се случи. Бавно, като в просъница, хората започнаха да се разотиват. Тези, които носеха плакати, ги оставяха да паднат на земята, където биваха стъпкани и забравени. Синдер се долепи до стената край двореца, докато множеството се влачеше едва пред нея.
Значи такова беше обаянието на лунитяните, чарът им, който пленяваше, мамеше, обръщаше сърцата към тях и срещу враговете им. И сред всички тези хора, които презираха лунната кралица, Синдер единствена беше устояла.
Но не съвсем. Не първоначално. Ръцете й настръхнаха. Болеше я там, където кожата се сливаше с метала.
Тя не беше напълно защитена срещу обаянието, както се очакваше от щитовете.
Но по-лошото беше, че кралицата я беше видяла и беше разбрала.
Глава двайсет и трета
Каи заби нокти в колената си, когато скандирането на протестиращите замря. Торин се обърна към него. Израженията и на двамата отразяваха изненадата им, но Торин пръв смогна да я прикрие. Кралицата успя да усмири тълпата твърде лесно, а Каи се беше надявал на поне мъничко съпротива от гражданите.