Но вместо да я целуне, той прошепна:
— Представи си, че има лекарство, но за да го откриеш, ще трябва да платиш висока цена — да провалиш живота си. Как ще постъпиш?
Топлият въздух я обгърна. Толкова беше близо, че долавяше уханието на сапун, което идваше от него.
Очите му пронизваха нейните, чакаха, малко отчаяни.
Синдер навлажни устни.
— Да проваля живота си, за да спася милиони? Изборът не е голям.
Той разтвори устни — не й остана друг избор, освен да погледне към тях, а после незабавно в очите му. Можеше да преброи черните мигли около тях. Но тогава в очите му се процеди тъга.
— Права си. Изборът не е голям.
Тялото и едновременно жадуваше да затвори празнината помежду им и да го отблъсне. Очакването, което гореше върху устните й, правеше и двете невъзможни.
— Ваше Височество?
С неуловимо движение тя склони лице към пето. Чуваше колебливия му дъх и този път, неговите очи паднаха върху устните й.
— Съжалявам — изрече той. Това е ужасно неуместно, но… май животът ми е на път да бъде провален.
Тя сключи вежди въпросително, но той не каза нищо повече. Пръстите му, леки като дъх, докоснаха лакътя й едва доловимо. Той протегна глава. Синдер не можеше да помръдне и едва успя да навлажни устни, когато клепачите й се затвориха.
В главата й избухна болка. Втурна се надолу по гърба.
Синдер ахна и се преви, като стисна корема си. Светът се залюля. Гърлото й гореше. Каи извика и когато тя се олюля напред, я хвана и бавно я положи на пода.
Замаяна, Синдер трепереше в ръцете му.
Болката беше потушена толкова бързо, колкото и избухна.
Синдер дишаше тежко, облегната на ръката на Каи. Гласът му постепенно достигна до нея — чуваше името си, отново и отново. Приглушени думи. „Добре ли си? Какво стана? Какво ти причиних?“
Цялата гореше, ръката й се потеше в ръкавицата, лицето й беше в плам. Точно като преди, когато доктор Ърланд я докосна. Какво се случваше с нея?
Тя намокри устни. Езикът в устата й беше като памук.
— Добре съм — каза тя, като се питаше дали наистина е така. — Мина ми. Добре съм.
Тя стисна очи и зачака, като се боеше, че и най-слабото движение, ще върне болката.
Пръстите на Каи притиснаха челото, косата й.
— Сигурна ли си? Можеш ли да се движиш?
Тя кимна и се насили да го погледне.
Каи ахна и отскочи назад, а ръката му замръзна на сантиметри от челото на Синдер.
Страх стисна гърлото й. Да не би ретина — дисплеят й да се е показал?
— Какво? — попита тя, като скри с ръка лицето си, и неспокойно прокара пръсти по кожата, по косата си. — Какво има?
— Н-нищо.
Когато отново се осмели да срещне погледа на Каи, той мигаше бързо, а в очите му цареше объркване.
— Ваше Височество?
— Не, няма нищо. — Устните му се извиха нагоре, неубедително. — Привидяло ми се е.
— Какво?
Той поклати глава.
— Нищо няма. Ето. — Той се изправи и я вдигна да стане. — Може би трябва да проверим дали докторът не може да те вмести в претъпкания си график.
Глава двайсет и пета
От момента, в който излязоха от асансьора, докато стигнат до кабинета на доктор Ърланд, Каи получи две съобщения — Синдер знаеше, защото чу звъна от колана му. Но той не им отговори. Въпреки протестите й, че може да върви съвсем добре, и въпреки любопитните погледи на минувачите, той настоя да я придържа по коридора. Любопитните погледи не безпокояха толкова принца, колкото нея.
Когато стигнаха кабинета, той не почука, а щом видя кой връхлита така, без предупреждение, доктор Ърланд не се изненада, че това е принцът.
— Пак се случи — каза Каи. — Припадъкът й или каквото е там.
Очите на доктор Ърланд се преместиха върху Синдер.
— Вече ми мина — рече тя. — Добре съм.
— Не си добре — възрази Каи. — Каква е причината? Какво може да се направи, че да престане?
— Ще я погледна — отвърна докторът. — Ще видим какво може да се направи, за да не се случва отново.
Каи очевидно сметна отговора за приемлив, но само донякъде.
— Ако се нуждаете от финансиране за изследвания… специална апаратура, или нещо друго.