Синдер преглътна и се улови за облегалката на стола.
— Каи знае ли?
— Разбира се, че не. Никой не бива да узнава.
— Но вие работите в двореца. Виждате Каи всеки ден. И император Рикан!
В сините очи на доктора се мярна искра раздразнение.
— И защо сте толкова разстроена от това?
— Защото сте лунитянин!
— Точно като вас! Аз трябва ли да мисля, че сигурността на принца е застрашена, защото той ви покани на бала?
— Това е различно!
— Не ставайте глупава, госпожице Лин. Разбирам предразсъдъците. В много отношения те са лесно обясними, дори оправдани, особено ако погледнем историята между Луната и Земята. Но това не означава, че всички лунитяни сме алчни егоцентрични демони. Повярвайте ми — няма човек на тази планета, който да желае да види Левана свалена от трона повече от мен! Ако имах силата, сам бих я убил. — Лицето му беше почервеняло ярко, очите му блестяха.
— Добре. — Тя стискаше уплътнението на стола, докато не усети как металните й пръсти пробиха материята. — Това мога да го приема. Не всички лунитяни са демони и не всички лесно се поддават на внушението да служат на Левана. Но дори сред онези, които желаят да й се опълчат, колко рискуват живота си с бягство? — Тя замълча, оглеждайки доктора. — Е? Вие защо избягахте?
Доктор Ърланд сякаш понечи да стане, но след кратко колебание, отпусна рамене.
— Тя уби дъщеря ми.
Истина.
Синдер се отдръпна.
— Най-лошото е — продължи докторът, — че ако това беше някое друго дете, аз щях да смятам, че постъпката е правилна.
— Какво? Защо?
— Защото тя беше щит. — Той взе шапката от бюрото си и докато говореше, започна да я разглежда внимателно, проследявайки с пръст шарката, която беше като рибена кост. — Преди години аз бях съгласен със законите, смятах, че щитовете са опасни, че ако ги оставим да живеят, обществото ни ще се разпадне. Но не и моето малко момиченце. — Иронична усмивка се изви върху устните му. — След раждането й, аз исках да избягам, да я донеса тук на Земята, но жена ми беше предана на Нейно Величество дори повече от мен. Тя не искаше и да знае за детето. И така мъничката ми Месечина беше отведена като всички останали. — Той надяна шапката на главата си и присви очи към Синдер. — Днес щеше да е някъде на вашите години.
Синдер заобиколи стола и седна на ръба.
— Съжалявам.
— Това беше отдавна. Но, госпожице Лин, вие трябва да проумеете през какво е минал някой, за да ви доведе тук. Стигнал е чак дотам, че е скрил дарбата ви на лунитянка, само и само да ви предпази.
Синдер скръсти ръце и се снижи.
— Но защо мен? Аз не съм щит. Не съм била в опасност. В това изобщо няма логика.
— Ще видите логиката, обещавам. Чуйте ме внимателно. Това може да ви дойде като гръм от ясно небе.
— Гръм от ясно небе? Искате да кажете, че всичко дотук е било само встъпление?
Очите му се смекчиха.
— Дарбата ви се завръща, госпожице Лин. Аз успях да манипулирам биоелектричеството ви, за да неутрализирам временно прототипът на Лин Гаран. Това ви причиних първия ден, когато бяхте тук и загубихте съзнание, и поради тази причина ключът на дарбата ви е непоправимо увреден. С малко практика ще съумеете сама да преодолеете този защитен механизъм, докато отново не получите пълен контрол над нея. Разбирам, че е болезнено, когато ви връхлита така бързо, както днес, тези случаи ще са рядкост, само в моменти на силно вълнение. Може ли да си спомните какво може да я е отключил днес?
Стомахът на Синдер се сви, когато си припомни близостта на Каи в асансьора. Тя се покашля.
— Искате да кажете, че аз наистина се превръщам в лунитянка. С магията и там всичко.
Доктор Ърланд огъна устни, но втори път не я поправи.
— Да. Няма да стане веднага, но в крайна сметка ще може да използвате цялата естествена дарба, дадена ви по рождение. — Той изви пръсти във въздуха. — Искате ли да опитате още сега? Може да успеете, знам ли.
Синдер си представи една искра в електрическата система, някакъв пукот в основата на гръбначния стълб. Знаеше, че само си въобразява, че това не е нищо повече от паника, но човек никога не знае. Какво ли е да си лунитянка? Да притежаваш такава сила?