— А те притежават ли магията? — въпросът беше заден колебливо от представителя на канадската провинция.
Снимката изчезна и американският президент се показа отново.
— Не знаем. Не сме ги видели да правят учения или друго, само стоят в строй и маршируват навън и навътре към пещерите.
— Те са лунитяни — обади се кралица Камила — Ако все още са живи, значи притежават магията.
— Ние не разполагаме с факти черно на бяло, че избиват ненадарените си пеленачета — намеси се Торин. И колкото и да е увлекателно да разглеждаме тези снимки и да правим прибързани догадки, нека не забравяме, че кралица Левана все още не е нападнала Земята, и нямаме никакви доказателства, че тези същества са създадени с тази цел.
— А с каква друга цел са ги създали според вас? — попита генерал — губернаторът Уилямс.
— За физическа работа? — изрече Торин, предизвиквайки ги да отрекат вероятността. Генерал — губернаторът изсумтя, но не каза нищо. — Разбира се, ние трябва да имаме готовност, в случай че избухне война. Но междувременно, трябва да се стремим да встъпим в съюз с Луна, а не да я отблъскваме с параноя и недоверие.
— Напротив — каза Каи и облегна брадичка на юмрука си. — Според мен времето е идеално за параноя и недоверие.
Торин се намръщи.
— Ваше Височество.
— Струва ми се, че всички пропускате очевидната цел на тези снимки.
Президентът Варгас изду бузи.
— Какво намеквате?
— Според вас те вероятно градят тази армия от десетилетия, нали? И десетилетия наред те усъвършенстват науката, чрез която са създали тези… твари?
— Така изглежда.
— Тогава защо чак сега ги забелязваме? — Той махна с ръка към екрана, където бяха стояли снимките. — Стотици от тези същества, застанали на открито, като че ли си нямат друга работа. И чакат да бъдат заснети. — Той скръсти ръце върху масата, като следеше несигурността върху лицата, извърнати към него. — Кралица Левана е искала да ни покаже страховитата си армия. Искала е да я забележим.
— Смятате, че се опитва да ни сплаши? — попита министър — председателят Камин.
Каи затвори очи и пред очите си видя редиците зверове, все още ясни в съзнанието му.
— Не. Смятам, че се опитва да сплаши мен.
Глава двайсет и седма
Корабът спря с грохотпред изолатора. Синдер изхвърча през страничната врата и мигом политна назад, като скри носа си в лакътя. Повдигна й се от вонята на гниеща плът, изострена от спарената следобедна горещина. Точно на входа на склада няколко мед-дроида товареха трупове в един кораб, който щеше да ги извози. Те се бяха подули и обезцветили, и всеки имаше червен разрез на китката. Синдер отвърна поглед и като гледаше напред, пое дълбоко дъх и се промъкна край тях в склада.
Ярката слънчева светлина, запушена от зелената пластмаса на прозорците по тавана, беше сменена от полумрак. Предния път изолаторът беше почти празен; сега беше препълнен с жертви на всякаква възраст и пол. Въртящите се вентилатори на тавана не можеха да прогонят знойния задух и миризмата на смърт. Въздухът тежеше от нея.
Мед-дроидите бръмчаха забързано между леглата, но те не стигаха да обслужат всички болни.
Синдер се шмугна по една пътека, като се задъхваше в ръкава си и поемаше въздух на малки глътки. Тя зърна зеленото копринено одеяло на Пеони и изтича до леглото.
— Пеони!
Когато Пеони не се помръдна, тя сложи ръка на рамото й. Одеялото беше меко, топло, но тялото под него не се помести.
Трепереща, Синдер хвана края на завивката и я отметна.
Пеони изскимтя, кротък протест, който прати успокоителен хлад по ръцете на Синдер. Тя се отпусна тежко до леглото.
— Звезди, Пеони. Дойдох веднага, щом чух.
Пеони сви замъглени очи към нея. Лицето й беше пръстено на цвят, устните й се лющеха. Тъмните петна по врата й бяха започнали да избледняват към бледолилаво под призрачната й кожа. С очи върху Синдер, тя измъкна изпод одеялото ръката си и разпери пръсти. Върховете им бяха станали синьо-черни, а ноктите й имаха жълтеникав оттенък.
— Знам, но всичко ще се оправи. — Като все още се задъхваше, Синдер разкопча страничния джоб на панталоните си и извади ръкавицата, която обикновено пребиваваше върху дясната й ръка. Шишенцето беше на сигурно в един от пръстите. — Донесох ти нещо. Можеш ли да го глътнеш?