Възмутително! Ако не беше смръщеният поглед на Торин, Каи щеше да възнегодува.
— Свидетелства, за които всеки управник се бори — рече Торин.
Слугите се приближиха и отнесоха първото блюдо и на негово място сервираха сребърни супници.
— Моята кралица желае да изковем връзка между Луна и Земя, както и вие желаете това — рече Сибил. — Много жалко, че не можахме да постигнем споразумение при управлението на баща ви, но таим надежда, Ваше Височество, че вие ще бъдете по-благоразположен към нашите условия.
Каи отново трябваше да положи усилия да разхлаби хватката си, за да не скочи по случайност през масата и да забие пръчицата в окото на вещицата. Баща му беше опитал всеки възможен компромис, за да създаде съюз с Луна — само едно не бе могъл да приеме. Онова, което той беше уверен, щеше да сложи край на свободата на неговия народ. Брак с кралица Левана.
Но никой не възрази срещу коментара на Сибил. Дори и той. Снимките от днешната среща продължаваха да занимават ума му. Лунните мутанти, армията от зверове. Чакащи.
Но не само това, което беше видял сковаваше сърцето, но и онова, което си представяше, че беше останало скрито. Ако беше на прав път, то тогава Левана беше извадила армията си на показ, като заплаха. Но той знаеше, че тя не би разкрила всичките си козове така лесно.
Та значи тя сигурно криеше още нещо, но какво ли?
А той ще дръзне ли, ще рискува ли да открие какво?
Брак. Война. Брак. Война!
Прислугите едновременно вдигнаха сребърните похлупаци от подносите и наоколо се разнесоха облаци от пара, напоена с аромата на чесън и сусамово масло.
Каи измърмори през рамо едно „благодаря“ на прислужника, но то беше прекъснато от възклицанието на кралицата. Тя блъсна стола си от масата. Краката изскърцаха по пода.
Учуден, Каи проследи погледа на кралицата до чинията й. Вместо фино нарязано свинско филе и оризови спагети, чинията беше приютила едно малко огледалце в блестяща сребърнобяла рамка.
— Как смееш? — Левана обърна горящите си очи към прислужничката, която беше поднесла ястието — жена на средна възраст с хубава сива коса. Жената се препъна назад с очи кръгли като огледалото.
Левана се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури на пода. Хор от столове заскрибуца по пода, когато всички се изправиха.
— Говори, отвратителна земна твар! Как смееш да ме обиждаш?
Прислужничката отметна глава, онемяла.
— Ваше Величество… — започна Каи.
— Сибил!
— Кралице моя.
— Тази жена прояви неуважение. Това е недопустимо!
— Ваше Величество! — намеси се Торин. — Моля ви, успокойте се. Ние не знаем дали жената е виновна. Нека не правим прибързани заключения.
— Тогава тя трябва да послужи за пример — изрече Сибил доста хладно, — а истинският извършител да изстрада вината, което често е далеч по-тежко наказание.
— Нашата система не е устроена така — отвърна Торин. Лицето му беше се заляло в червенина. — Докато сте на територията на Републиката, ще съблюдавате нашите закони.
— Аз не ще следвам вашите закони, след като позволявате на неподчинението да процъфтява — контрира Левана. — Сибил!
Сибил заобиколи падналия стол на кралицата. Прислужничката отстъпи назад, като се кланяше, мърмореше извинения и молеше за милост, без да чува какво говори.
— Престанете! Оставете я намира! — изкрещя Каи и хукна към жената.
Сибил взе един нож от масата за сервиране и го подаде на жената с дръжката напред. Тя взе ножа, като в това време плачеше и се молеше.
Каи зина с уста. Беше едновременно погнусен и хипнотизиран, когато жената, стиснала дръжката с две ръце, обърка острието към себе си.
Красивото лице на Сибил остана безучастно.
Ръцете на прислужничката трепнаха и бавно вдигнаха ножа, докато бляскавото острие спря в ъгъла на окото й.
— Не — изхленчи тя. — Моля ви!
Цялото тяло на Каи се разтресе, когато той осъзна какво се канеше да внуши Сибил на жената. Сърцето му блъскаше, но той изпъна рамене.
— Аз го направих!
Стаята замря, притихна и само несвързаните ридания на жената се чуваха.
Всички се обърнаха към Каи. Кралицата, Торин, прислужничката с малката драскотина до клепача и с ножа все още в ръка.