Синдер стисна треперещи юмруци до тялото си, щастлива, че така и не каза на Ико за това че е лунитянка.
— Не беше…
— Не искам да слушам! — Адри събра устни. — Ако не се беше шляла цял ден, щеше да знаеш, че — гласът й се извиси, укрепнал, като че само гневът можеше да остави очите й сухи — че сега ме чака погребение, което струва пари. Шестстотин униви щяха да стигнат да купя порядъчна паметна плоча за дъщеря ми и аз смятам да си върна тези пари обратно. За да можем да си я позволим, ще продадем някои лични вещи и от теб се очаква да дадеш своя принос.
Синдер се улови за рамката на вратата. Искаше да каже на Адри, че никакви луксозни плочки не ще върнат Пеони, но нямаше сили. Като притвори очи, тя облегна чело върху хладното дърво.
— Недей да стоиш там и да се преструваш, че разбираш какво ми е. Ти не си част от това семейство. Та ти дори не си човек вече.
— Аз съм човек — каза тихо Синдер, гневът изцеден от нея. Искаше единствено Адри да млъкне, за да може да отиде в стаята си, да остане сама и да си спомни за Пеони. За лекарството. За бягството им.
— Не си, Синдер. Хората плачат.
Синдер потъна назад и обгърна тялото с ръцете си като защита.
— Хайде, де. Пролей няколко сълзи за малката ти сестричка. Аз тази вечер като че ли съм пресъхнала, та защо ти да не споделиш бремето?
— Това не е честно.
— Не е честно ли? — излая Адри. — Не е честно, че ти все още си жива, а тя не е! Това не е честно! Трябваше да умреш в онази злополука! Трябваше да те оставят да умреш, за да не съсипваш семейството ми!
Синдер тропна с крак.
— Спри да ме обвиняваш! Аз не съм искала да оживея. Не съм искала да ме осиновите. Не съм искала да ставам киборг. Нямам вина за това! Не съм виновна! Нито за Пеони, нито за Гаран! Чумата не е тръгнала от мен, аз не съм…
Тя замлъкна, когато думите на доктор Ърланд се стовариха отгоре й. Лунитяните бяха донесли чумата на Земята. Лунитяните бяха виновни. Лунитяните.
— Да не даде накъсо нещо?
Синдер се отърси от мислите си и хвърли мълчалив, гневен поглед към Пърл. След това пак се завъртя към Адри.
— Мога да върна парите — рече тя. — Ще стигнат да купиш най-хубавата плоча за Пеони — или дори истински надгробен камък.
— Твърде късно е за това. Ти вече доказа, че не си част от семейството ни. Вече доказа, че на теб не може да се вярва. — Адри приглади полата на коленете си. — Като наказание за кражбата и опита ти за бягство днес следобед, реших, че няма да ти позволя да присъстваш на годишния бал.
Синдер сдържа ироничния си смях. Адри за глупачка ли я взимаше?
— До второ нареждане — продължи Адри, — през седмицата ще можеш да ходиш само в мазето, а на фестивала — до магазина, за да започнеш да ми връщаш парите, които открадна.
Синдер заби пръсти в хълбоците си, твърде ядосана, за да спори. Всяка фибра, всеки нерв, всяка жица трепереше.
— И ще оставиш крака си при мен.
Тя се сепна.
— Какво?
— Мисля, че решението е справедливо. Все пак си го купила с мои пари, следователно той е мой и мога да правя с него, каквото поискам. В някои страни биха ти отрязали ръката, Синдер. Да знаеш, че си късметлийка.
— Но кракът е мой!
— И ще трябва да се оправяш без него, докато не намериш по-евтин. — Тя стрелна намръщено краката на Синдер. Устните й се набърчиха от отвращение. — Ти не си човек, Синдер. Време е да го проумееш.
С треперещи устни, Синдер се мъчеше да измисли довод в своя защита. Но според закона, парите принадлежаха на Адри. Според закона, Синдер принадлежеше на Адри. Тя нямаше права, нямаше лични вещи. Беше просто един киборг.
— Върви сега — рече Адри, като хвърли поглед към празната полица над камината. — Гледай само да не забравиш да оставиш крака си в коридора, преди да си легнеш довечера.
Със стиснати юмруци Синдер отстъпи назад в коридора. Пърл се залепи за стената, като гледаше Синдер с погнуса. Страните й бяха зачервени от неотдавнашните сълзи.
— Синдер, чакай — още нещо.
Тя замръзна.
— Ще видиш, че вече започнах да разпродавам някои ненужни вещи. Оставих някои дефектни части в стаята ти, които сметнах за безполезни. Може да им намериш някакво приложение.