Когато стана ясно, че Адри е свършила, Синдер се втурна, бясно по коридора, без да поглежда назад. Гневът бушуваше в нея. Искаше да се разбеснее из къщата и всичко да потроши, но кротичък глас в главата й я успокои. Адри само това чакаше. Адри си търсеше извинение, за да я предаде на властите и да се отърве от нея веднъж завинаги.
Трябваше й време. Още седмица, най-много две, и колата ще е готова.
Тогава наистина щеше да стане киборг — беглец, но този път Адри нямаше да може да я проследи.
С тежки крачки тя влезе в стаята, затръшна вратата и се отпусна отгоре й с разтреперан, горещ дъх. Стисна очи. Още седмица. Само още седмица!
Когато дишането й се уталожи и предупрежденията изчезнаха, Синдер отвори очи. Стаята й, както винаги беше разхвърляна — по захабените одеяла, които й служеха за легло, бяха пръснати стари инструмента и части, но очите й мигновено кацнаха върху ново попълнение към бъркотията. Сърцето й слезе в петите.
Тя клекна над купчината безполезни части, които Адри беше оставила за нея. Износено колело, надупчено с камъни и други отломки. Много стар вентилатор с огъната перка. Две алуминиеви ръце, около една, от които все още беше вързана кадифената панделка от Пеони.
Като стисна зъби, тя започна щателно да претърсва и нарежда парчетиите. Внимателно. Едно по едно. Пръстите й трепереха за всяко смазано винтче. За всяко късче стопена пластмаса. Тя поклати глава, като се молеше тихо. Молеше се. Най-сетне намери онова, което търсеше.
Без сълзи, тя изхлипа от благодарност и падна на колене, стиснала до гърдите си безценния чип за индивидуалността на Ико.
Книга четвърта
„По негова заповед всички стъпала били застлани със смола, и когато Пепеляшка побягнала надолу по стълбите лявата й пантофка се заклещила там.“
Глава трийсета
Подпряла брадичка в дланите си, Синдер седеше в магазинчето и гледаше огромният нетскрийн от другата страна на многолюдната улица. От глъчката коментарите на репортера не стигаха до нея. Но за какво ли й беше — предаването се излъчваше от фестивала, в чийто център тя стоеше заклещена.
Репортерът сякаш се забавляваше доста повече от нея. Той оживено ръкомахаше към продавачите на лакомства и жонгльорите, които минаваха край него, към акробатите върху миниатюрните парадни платформи и към опашката на хвърчилото „Дракон на щастието“. По врявата Синдер познаваше, че журналистът се намира на площада само на една пресечка от нея, където минаваше по-голямата част от програмата през деня. Там всичко беше много по-празнично, отколкото на улицата с магазинчетата, но поне беше скрита на сянка.
Денят се очертаваше да бъде по-натоварен от обикновените пазарни дни. Много потенциални клиенти бяха предложили счупени портскрийнове и части за андроида в замяна на отстъпка от цената на поправката. Но тя върна всички — повече нямаше да приема клиенти в Нов Пекин. Дори сега нямаше да е тук, ако Адри не я беше заставила да дойде. Оставиха я по пътя, а те двете с Пърл отидоха на пазар за някои последни дреболии за бала. Синдер подозираше, че Адри всъщност умираше да види как всички зяпат куцото, еднокрако момиче.
Нямаше как да каже на мащехата си, че Лин Синдер, прочутият механик, затваря магазинчето си.
Просто нямаше как да каже на Адри, че заминава.
Тя духна с въздишката си един немирен кичур от лицето си. Жегата беше невъзможна. Топлият влажен въздух лепнеше по кожата на Синдер, слепил гърба й с тениската. Заедно със задаващите се облаци на хоризонта, той обещаваше дъжд, много дъжд.
Не особено подходящо време за шофиране.
Но дъждът нямаше да я спре. След дванайсет часа тя ще е на километри извън града, оставяйки Нов Пекин, колкото се може по-надалеч зад гърба си. Всяка нощ от отишлата си седмица, след като Адри и Пърл заспиваха, тя подскачаше на ръчно направените патерици до гаража и работеше по колата. Миналата нощ за първи път моторът беше се събудил с рев.
Е, може би по-скоро с кашлица, от която през ауспуха изплю вредни пушеци, а те задавиха Синдер и тя също се разкашля. Беше използвала почти половината от парите, преведени от Ърланд, за да зареди резервоара с бензин. Ако имаше късмет, той щеше да я откара поне до съседната провинция. Пътуването щеше да подрусва. Пътуването щеше и да понамирисва.
Но тя, тя щеше да е свободна.
Не! Те, те щяха да бъдат свободни! Тя, чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони. Всички заедно щяха да избягат, както тя винаги беше казвала, че ще сторят.