— Би било наивно от моя страна — каза той, когато публиката притихна, — да подмина втория конфликт. Също толкова смъртоносен.
Тълпата зашумоля. Синдер облегна глава на студената стена.
— Сигурен съм всички знаете, че от много поколения отношенията между съюзническите нации на Земята и Луна са обтегнати. Както съм сигурен, знаете също, че владетелката на Луна, Нейно Величество кралица Левана, ни удостои със своето присъствие през изминалата седмица. Това е първата лунна владетелка, която стъпва на Земята след почти век, и нейното присъствие дава надежда, че бързо приближава времето на истински мир между нас.
Екранът се премести и показа кралица Левана на първия ред. Млечнобелите й ръце бяха скромно сключени в скута й, като че засрамена от признанието. Синдер се съмняваше, че беше заблудила някого.
— Баща ми прекара последните години от живота си в разговори с Нейно Величество с надеждата да постигнат съюз. Той не доживя да види резултата от тези преговори, но аз съм решен неговите усилия да живеят и занапред чрез мен. Вярно е, че по този път към мира е имало препятствия. Вярно е, че сме срещали затруднения да намерим общ език с Луна, да намерим решение, което ще удовлетвори и двете страни. Но аз не губя надежда, че можем да намерим решение. — Той пое глътка въздух, после спря с отворени устни. Погледът му падна върху трибуната. Пръстите му се сключиха около ръбовете й.
Синдер се приведе напред, като че можеше да види по-добре принца, докато той се бореше със следващите си думи.
— Аз ще… — Той отново спря, изправи се, и впери очи в някаква далечна, невидима точка. — Аз ще направя, какво е необходимо, за да осигуря благосъстоянието на страната си. Аз ще направя, каквото е необходимо, за да ви запазя невредими. Това е моето обещание.
Той отлепи ръце от трибуната и слезе, преди тълпата да се опомни и да го аплодира, оставяйки зад себе си няколко загрижени, но учтиви ръкопляскания.
Сърцето на Синдер я сви, когато камерата показа отново за миг лунитяните на първия ред. Воалът на кралицата прикриваше арогантността й, но самодоволните усмивки на двамата й придружители не можеха да се сбъркат. Те вярваха, че са спечелили.
Глава трийсет и втора
Синдер почака половин час, преди да закуца обратно към асансьора. Блокът отново беше оживял. Тикнала зад гърба си патериците, тя вървеше плътно до стената, а съседите й подскачаха край нея в елегантните си облекла. Няколко съжалителни погледа се извърнаха към Синдер, докато тя им правеше път да минат и внимаваше да не изцапа красивите им дрехи, но повечето от съседите я подминаваха.
Когато стигна апартамента, тя затвори вратата след себе си и се заслуша за миг в блажената празнота на всекидневната. Направи наум пълен списък на всичко, което искаше да вземе, и зеленият текст се разгъна пред очите й. В стаята си, Синдер разстла едно одеяло и го напълни с малкото си вещи: няколко дрехи с мазни петна, инструменти, които все не сварваше да прибере в кутията, малки ненужни подаръци, които Ико й беше правила през годините, като един „златен пръстен“, който всъщност беше ръждясала шайба.
Чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони бяха скътани на сигурно място в отделението на прасеца й, където щяха да останат, докато намери постоянен дом за тях.
Тя затвори очи от внезапната умора. Как така, когато свободата се задаваше на хоризонта, тя изведнъж беше обхваната от непреодолимо желание да си полегне и да поспи? Шестте дълги нощи, в които беше поправяла колата, си казваха думата.
Като се отърси от чувството, тя довърши бързо багажа. Стараеше се да не мисли за риска, който поема. Този път наистина щяха да гледат на нея като на киборг — беглец и ако някога я заловяха, Адри можеше да я изпрати зад решетките.
Тя не спираше да движи ръцете си. Опитваше се да не мисли за Ико, която трябваше сега да е до нея. Нито за Пеони, която щеше да я накара, да поиска да остане. Нито за принц Каи.
Император Каи.
Никога вече нямаше да го види отново.
Тя върза краищата на одеялото с едно гневно дръпване. Твърде много умуваше. Просто трябваше да тръгне. Стъпка по стъпка и скоро ще е в колата, а всичко това ще остане зад нея. Като настани вързопа на рамо, тя закуцука обратно към коридора и надолу към подземния лабиринт от мазета. Влезе в работилницата и пусна вързопа на пода.
Поспря за миг да си поеме дъх и после продължи — отвори капака на ръчната кутия с инструменти и избута всичко от масата вътре. После щеше да има време да подрежда. Шкафът с инструментите, който стигаше почти до гърдите й, беше твърде голям да се побере в колата и трябваше да остане. А и с цялата тази тежест отзад в колата, бензинът нямаше да й стигне много надалеч.