Тя огледа стаята, в която беше прекарала почти цялото си време през последните пет години. Въпреки мрежата, която напомняше клетка и кутиите, които миришеха на плесен, това място й беше като дом — друг не познаваше. Но не очакваше да й липсва много.
Смачканата рокля на Пеони все още висеше на оксижена. Също като шкафа с инструментите и тя оставаше тук.
Синдер се премести пред извисяващите се метални рафтове на далечната стена и започна да тършува за части, които можеха да й свършат работа за колата, че и за нейното собствено тяло, ако нещо се повреди, и замята най-различни боклуци на купчина на пода. Спря, когато ръцете й се натъкнаха на нещо, което беше вярвала, че няма да види отново. Малкият, очукан крак на единайсетгодишния киборг. Тя го вдигна от лавицата, където беше скътан. Сигурно Ико го е запазила, въпреки че Синдер й каза да го изхвърли.
Може би в съзнанието на Ико това беше най-близкото нещо до обувка за андроид, което тя някога щеше да притежава. Синдер гушна крака до сърцето си. Колко много беше мразила този крак. И колко се зарадва, че сега го вижда.
С иронична усмивка, тя се тръшна за последно на стола до масата. Свали ръкавиците и огледа лявата си китка, като се опита да си представи малкия чип точно под повърхността. Мисълта извика в съзнанието й Пеони. Посинелите върхове на пръстите й. Скалпелът в бледата й кожа.
Синдер затвори очи, пропъждайки спомена. Трябваше да го направи.
Тя взе от ъгъла на масата макетното ножче, чието острие се киснеше в тенекиена кутия със спирт. Изтръска го, пое дълбоко дъх и положи киборгската си ръка на масата. Помнеше, че чипът й на холографа на доктор Ърланд беше на по-малко от сантиметър–два под мястото, на което се срещаха кожата и металът. Предизвикателството беше да го измъкне, без да допре някоя важна жица.
Тя накара ума си да се успокои, ръката си да стои мирно, и натисна острието върху китката си. Болката я стисна със зъби, но тя не трепна. Внимателно. Внимателно.
Сепна я някакъв звук. Синдер подскочи и дръпна острието, после се завъртя към стената с рафтовете. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато оглеждаше всички части и инструменти, които щеше да остави.
Звукът се повтори. Очите на Синдер се спряха върху стария нетскрийн, който още стоеше облегнат на лавиците. Въпреки че беше откъснат от мрежата, в единия му ъгъл светеше яркосин квадрат. Ново звънене.
Като остави ножа, Синдер се измъкна безшумно от стола и клекна пред екрана.
Върху синия квадрат пишеше:
„ПОЛУЧЕНО ЗАПИТВАНЕ ЗА ДИРЕКТНА ВРЪЗКА
ОТ НЕИЗВЕСТЕН ПОТРЕБИТЕЛ. ПРИЕМАНЕ?“
Като килна глава, тя зърна ДИР КОМ чипа да стои мушнат в екрана. До него светеше малката зелена лампичка. В сянката на екрана той приличаше на обикновен чип, но Синдер помнеше реакцията на Каи, когато описа блещукащия сребърен материал. Лунен чип.
Тя взе един мръсен парцал от купчината с боклуци и притисна с него слабо кървящата рана.
— Екран, приеми връзката!
Звънът престана. Синият квадрат изчезна. На екрана се завъртя една спирала.
— Ехо?
Синдер подскочи.
— Ехо, ехо, ехоо? Има ли някой там?
Което и да беше това момиче, гласът й звучеше сякаш беше на прага на нервен срив.
— Моля ви, о, моля ви някой да отговори. Къде е тоя глупав андроид? ЕХО?!
— Е-хо?… — Синдер се приведе към екрана.
Момичето ахна, а после замлъкна за кратко.
— Ехо? Чувате ли ме? Някой…
— Да, чувам ви. Почакайте, че нещо не е наред с видео кабела.
— О, небеса, благодаря — рече гласът. Синдер остави парцала и сложи екрана по лице на цимента. После отвори вратичката към контролния панел. — Помислих си, че чипът е бил повреден или аз съм го програмирала с грешен идентификационен номер за връзка, или кой знае какво. Вие сега в двореца ли се намирате?
Синдер видя, че видео кабелът беше измъкнат от буксата, сигурно се е откачил, когато Адри го свали на земята. Синдер го зави и поток от синя светлина се плисна по пода.
— Готово — каза тя и обърна екрана.
Синдер отскочи назад, щом видя момичето от другата страна на връзката. Беше някъде на възрастта на Синдер и имаше най-дългата, най-вълнистата, най-непокорната, най-раздърпаната, най най-чорлавата руса коса във вселената. Златното гнездо на главата й беше вързано на голям възел над едното рамо и оттам се спускаше рунтав водопад от усукани плитки и разчепкани кълбета, заплетени възли и рошави намотки, които покриваха едната ръка на момичето и излизаха чак извън екрана. То си играеше с краищата на косата, като енергично ги навиваше и развиваше около пръстите си.