Ако не беше тази разплетена дамаджана на главата й, тя щеше да е красива. Имаше мило сърцевидно лице, огромни небесносини очи, а носът й беше поръсен с лунички.
Тя някак никак не приличаше на онова, което Синдер бе очаквала.
Момичето не беше по-малко изненадано да види Синдер и изкуствената й ръка, и мръсната й тениска.
— Вие коя сте? — попита момичето. Очите й се стрелнаха покрай Синдер и обхванаха мрачната светлина и мрежата зад нея. — Защо не сте в двореца?
— Не ме пуснаха да отида — отвърна Синдер и разгледа стаята зад момичето, като се чудеше дали всъщност не вижда дом някъде на луната… но това изобщо не приличаше на дом. Момичето беше наобиколено от стоманени стени и машини, и екрани, и компютри, и повече лостове, и копчета, и светлинки, отколкото имаше в кабината на товарен кораб.
Синдер скръсти крака, като пусна прасеца без ходилото да се полюшва удобно на бедрото й.
— Вие лунитянка ли сте?
Момичето запърха с очи, изненадана от въпроса. Вместо да отговори, тя се наведе напред.
— Трябва незабавно да говоря с някой от двореца в Нов Пекин.
— Че защо не пратите съобщение до информационното табло на двореца?
— Не мога! — Момичето изпищя толкова неочаквано, толкова отчаяно, че Синдер една не се прекатури през глава. — Нямам чип за глобална комуникация тази е единствената директна връзка, която успях да пратя на Земята!
— Значи сте лунитянка.
Очите на момичето се разшириха като балони.
— Не е там…
— Коя сте вие? — рече Синдер с повишен глас. — За кралицата ли работите? Вие ли инсталирахте чипа в онзи андроид? Вие сте били, нали?
Момичето се намръщи, но наместо да се ядоса от въпросите на Синдер, тя изглежда се уплаши. Дори се засрами.
Синдер стисна зъби пред яростно напиращите въпроси и пое бавно дъх, преди да попита внимателно:
— Вие лунен шпионин ли сте?
— Не! Разбира се, че не съм! Тоест… така де… не точно.
— Не точно?! Как така?
— Моля ви, изслушайте ме! — Момичето сключи ръце, като че водеше вътрешна битка със себе си. — Да, аз програмирах чипа и да, работя за кралицата, но не е това, което си мислите. Аз програмирах целия шпионски софтуер, който Левана използваше, за да следи император Рикан през изтеклите месеци, но аз нямам друг избор. Господарката ще ме убие, ако… звезди, тя ще ме убие, когато научи за това.
— Коя господарка? Кралица Левана ли?
Момичето стисна силно очи, а лицето й се изкриви от болка. Когато отново ги отвори, те блестяха.
— Не. Господарката Сибил. Тя е главната чародейка на Нейно Величество и мой настойник.
Споменът звънна в главата на Синдер — Каи подозираше, че чародейката на кралицата е поставила чипа в Нанси.
— Но тя е по-скоро похитител — продължи момичето. — За нея аз съм само затворник и ро-об. — Тя хлъцна на последната дума и зарови лице в един сноп коси, хлипайки. — Толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Аз съм едно лошо, безполезно, окаяно момиче.
Сърцето на Синдер се сви от съчувствие тя също се беше чувствала като роб на своя настойник, но не помнеше някога да се е страхувала, че Адри ще я убие. Е, без онзи път, когато я продаде за изследванията на чумата.
Тя стисна устни пред растящото съчувствие, като си напомни, че това момиче е лунитянка. Беше помогнала на кралица Левана да следи император Рикан и Каи. Почуди се за кратко дали момичето не манипулира емоциите й, но после си спомни, че лунитяните не можеха да контролират хората през нетскрийна. Синдер духна няколко косъма от лицето си, наведе се и изкрещя:
— Спрете! Спрете да плачете!
Риданията секнаха. Момичето погледна към нея с големи, насълзени очи.
— Защо се опитвате да се свържете с двореца?
Момичето се сви назад и изхлипа, но сълзите като че ли се бяха уплашили.
— Трябва да предам съобщение на император Каи. Трябва да го предупредя. Той е в опасност, цялата Земя… кралица Левана… и за всичко съм виновна аз. Ако бях по-силна, ако бях опитала да се боря, това нямаше да се случи. Аз съм виновна.