Без да я дочака да свърши, Синдер се наведе и дръпна чипа от изхода. Екранът почерня.
Глава трийсет и трета
Когато Синдер се намъкна в копринената рокля, сякаш отровен бръшлян се опря върху кожата й. Тя погледна сребърния корсаж с деликатната дантела, широките поли, малките перли и й се прииска да се смали в роклята и да изчезне. Тази рокля не беше нейна. В нея тя беше измамник шарлатанин.
Странно, но това че беше набръчкана като лицето на някой старик, я накара да се почувства по-добре.
Тя взе старото стъпало от рафта — малкото, ръждясало краче, с което се беше събудила след операцията. Тогава беше едно объркано, необичано от никого единайсетгодишно момиче. Беше се зарекла никога повече да не го слага, но точно сега то беше толкова ценно за нея, сякаш бе направено от чист кристал. А освен това беше толкова малко, че щеше да се побере в ботушките на Пърл.
Синдер седна на стола и взе една отвертка. Това беше най-бързото поставяне, което беше правила досега; стъпалото беше по-малко и по-неудобно, отколкото си мислеше, но не след дълго отново беше на два крака.
Копринените ръкавици бяха толкова фини, толкова деликатни, толкова тънки, че тя се страхуваше да не ги закачи на някой стърчащ болт. Поне и те бяха покрити с мазни петна и довършваха оскърблението.
Синдер беше ходещо бедствие и го знаеше. Щеше да има късмет, ако изобщо я пуснат на бала.
Но с това щеше да се оправя после, когато се добере дотам.
Асансьорът беше празен. Когато стигна паркинга, тя се спусна към изоставената кола. Ботите чаткаха тромаво по циментовия под, докато тя гледаше да не се спъне с твърде малкото стъпало и да не си изкълчи глезена. Усещаше, че е закачено несигурно на крака й. Тъй като нямаше време да го върже с електрическата нервна система, сега имаше усещането, че влачи със себе си преспапие. Опита се да не му обръща внимание. Мислеше си за Каи и съобщението, което той трябваше да направи тази вечер.
Стигна тъмния ъгъл на гаража, цялата обляна в пот от усилието, но знаеше, че ще стане дори по-лошо, щом излезе навън в неумолимата градска влажност. Колата пред нея беше затисната от двете страни от два зализани кораба с подчертан хромов блясък. Ужасната оранжева боя беше приглушена от мъждивата светлина в гаража. Не й беше мястото тук на тази кола.
Синдер я разбираше.
Тя се вмъкна на седалката на шофьора и миризмата на стар боклук и плесен я обгърна. Поне беше сменила уплътнението на седалките и ги беше застлала с едно намерено одеяло, тъй че нямаше да се тревожи да не седне върху дарадонките на плъховете. Но можеше само да си представя какви ли петна оставяха по роклята на Пеони шасито и пода в колата.
Като отпъди мислите си някъде назад в съзнанието си, тя бръкна под кормилния лост и взе в ръце захранването и жиците на прекъсвача, които вече беше оголила и увила. Потърси кафявата жица за запалването.
Затаи дъх и чукна жиците една в друга.
Нищо.
Една капка пот се стече по свивката на коляното й. Тя отново ги удари една в друга. И отново.
— Моля те, моля те, моля те!
Една искра изскочи от жиците, а след нея се чу безрадостното дрънчене на двигателя.
— Да! — тя натисна газта. Моторът изрева и под нея колата загърмя и закънтя.
Синдер си позволи да нададе радостен вик на облекчение, после стъпи на съединителя и включи на скорост, като рецитираше инструкциите наизуст. Беше ги свалила преди седмица и оттогава ги изучаваше — как да управлява автомобил.
Най-трудната част бяха маневрите на излизане от гаража. Щом стъпи на пътя, посоката й указваха уличните лампи със слънчеви батерии и бледожълтата светлина от прозорците на сградите. Постоянната светлина в града беше благодат, тъй като фаровете на колата бяха счупени. Синдер се изненада от неравността на пътищата, от боклуците и отломките, които замърсяваха паважа — на корабите не им бяха нужни разчистени пътища. Пътуването друсаше и беше оглушително, но с всяко завъртане на кормилото, с всяко натискане на газта, с всяко сменяне на скоростите, с всяко пищене на гумите, Синдер чувстваше прилив на сила.
Топъл бриз подухна през липсващия заден прозорец и разроши косата й. Облаците бяха стигнали града и висяха заплашително над небостъргачите, наметнали нощта в сив плащ. В другата посока на хоризонта небето все още беше широко отворено и гордо показваше деветото пълнолуние за тази година. Съвършено кълбо на почернялото небе. Бяло, злокобно око, приковано в нея. Синдер го отпъди и като настъпи газта до дупка, пришпори колата да побърза, да полети.