Дали да не поговоря с агента на Патси Кенсит? Той е много забавен събеседник. Разбира се, редно е да поздравя художничката и да направя комплимент на Фрея за красивата галерия, обаче се отказвам, защото Джесика обявява, че вечната ми съперница очаква четвъртото си дете.
— Така ли? Сигурно е още в първия месец — промърморвам.
— Напротив — забременяла е месец и половина преди теб. — Джесика дори не си прави труда да скрие гнева си, разпален от факта, че участва в състезание, което е обречена да загуби. — Не й личи, нали? — добавя.
Поглеждам Фрея. Наистина не й личи. Коремът й е плосък като дъска. Защо майка ми държи да ме изтезава? Защо ме мрази? Защо ме е родила? Защо Клариса е родила Фрея? Защо Фрея е забременяла почти едновременно с мен? Защо приличам на лоена топка? Забелязвам, че като при другите бременности по лицето на съперницата ми няма дори петънце, косата й никога не е била толкова буйна. Накратко, изглежда страхотно.
— Днес с нея си поговорихме по телефона — заявява Джесика. — Изобщо не се притесняваше заради празненството и откриването на изложбата. Никога досега не е била толкова ведра, толкова спокойна.
„Значи почти е изпаднала в кома“ — мисля си, защото по принцип Фрея се държи толкова хладно, че само с поглед може да изстуди бутилка „Шардоне“. Но защо? Защо не е в плен на противоречиви чувства, като радост и тъга, възторг и депресия, които при мен се редуват на всеки пет минути? Не издържам на изкушението да сложа пръст в раната:
— Повръщала ли е много през първите месеци?
— Дори да се е чувствала зле, не го спомена — признава Джесика.
— Била ли е апатична, неспособна да се съсредоточи?
— Не.
— Краката й изпотявалили са се?
— Джорджина! Говори ли се за такива неща?
Всъщност бременните често обсъждат тези теми, говорят и за прекомерното окосмяване, провисналата кожа и тъй нататък. Изглежда, съм забравила къде минава границата между допустимото и недопустимото.
— Оплаква ли се от хемороиди? — добавям обнадеждено.
— Това пък какво е?
— Маясъл. — Изчервявам се. Простонародното название е много по-вулгарно от медицинското.
— Господи, Джорджина, налага ли се да бъдеш толкова груба? Не ми казвай, че имаш маясъл.
— Не, обаче някои жени го получават — лъжа най-нагло.
— О, спомних си нещо, което ми каза Фрея.
Наострям уши с надеждата за мъничко утешение.
— Ноктите й растели прекалено бързо, харчела цяло състояние за поддържане на маникюра.
Мамка му!
Неизбежно ме връхлита мисълта, че бременността е средство, чрез което да бъда разконспирирана. Да ме покаже каквато съм в действителност (жена с оценка пет и половина по десетобалната система), не в каквато съм се превърнала (типичната жена на двайсет и първи век).
Отчаяно се оглеждам за някого, с когото да поведа разговор, за да се отърва от обвинителния поглед на Джесика.
Хм, май познавам онази дребничка млада жена. Как й беше името? Преди дванайсет месеца беше обявена от „Баркли“ за бизнесдама на годината. Бях на сватбата й, значи би трябвало да знам името й, обаче то упорито ми убягва. А може би съм се припознала. Няма начин да е тя, нали? Отслабнала ли е? Невъзможно — и без това беше като клечка. Усмихвам й се — подход, чрез който се застраховам, че тя няма да ме отреже като кисела краставица, после се обръщам да взема чаша шампанско от подноса на сервитьора. Тя колебливо се усмихва, издавайки, че не си спомня коя съм, после бързо (но не достатъчно бързо) лицето й грейва.
— Скъпа Джордж, колко се радвам! — Преструваме се, че се целуваме.
— С Джесика се познавате, нали? — Бързам да замажа положението, защото името й още ми се изплъзва. Проклетата бременност ме превърна в кръгла глупачка.
— Разбира се.
Двете се усмихват, здрависват се.
— Едва те познах. — Госпожа Бизнесдама на годината изрича думите, преди да си даде сметка какво поражение ще нанесат. Всъщност тя е много свястна, никога няма съзнателно да ме оскърби. Изчервява се, бърза да замаже гафа: — Изглеждаш фантастично. — И двете знаем, че лъже, особено когато добавя: — Бебето ще се роди през пролетта, нали? Възхищавам се от смелостта ти. Когато бях бременна в последния месец, не смеех да си подам носа навън, камо ли да ходя на приеми.
Не признавам, че ще раждам чак през август, само смотолевям, че съм започнала да задържам вода.
— Но иначе си добре, нали?
— Разбира се. Много сме щастливи.
Тя кимва, усмихва се, извръща поглед, промърморва някакво извинение и се шмугва сред множеството, за да си намери по-интересен събеседник.
— Присъдили са й званието, защото е преспала с един от журито — заявява майка ми, вероятно за да ме утеши. Трогната съм от жеста й, но знам, че не е искрена.