Прекрасно е да го накараш да се засмее! Въпреки че човекът, който седи срещу мен, още е женен за Бека и може би има връзка с още една жена, още го обожавам. Обичам го дори когато се караме като куче и котка, камо ли когато ми доставя физическа наслада. Смехът му стопля сърцето ми.
— Ако искаш, ела следващия път — подхвърлям. — Повечето жени водят партньорите си. — Спестявам си факта, че въпросните партньори явно не са в басейна по собствено желание.
— Няма начин, защото ще обидиш Лизи, кифличке — заявява Хю с толкова умело изиграно съжаление, че чак ми идва да му повярвам.
— Либи — поправям го машинално. Казвам си, че трябва да забравя презервативите в джоба на сакото му. И сметката от ресторанта. Както и вечните му закъснения след работа. Той ми принадлежи. Чаках го толкова дълго, че няма да позволя на някаква незначителна любовна авантюра, която може би е само плод на въображението ми, да ми попречи да виждам най-важното. А най-важното е, че Хю вече живее с мен. Избра мен. А сега нося детето му. Редно е да се оженим.
Както навремето той се ожени за Бека. Мамка му, никога не съм мечтала за бяла булчинска рокля и триетажна торта, ала ненадейно това се оказва единственото, което искам с цялото си сърце и душа. Искам да бъда съпруга. Изпитвам необходимост да бъда съпруга. Искам венчална халка. Искам гаранции. Разбира се, знам, че халката не е гаранция за солиден брак, ала желая онова, което е имала Бека. Въпреки че й го отнех насила. Въпреки че друга жена вече ми го е отнела на мен. Докато след курса по плуване пътувах към къщи с таксито, се опитах да видя положението през погледа на Хю. Напоследък му се събра прекалено много — и емоции, и работа в агенцията. А пък аз толкова бях заета със себе си, че изобщо не му обръщах внимание. Доскоро живо се интересувах от кариерата му, а сега гледам на професията му само като на средство за осигуряване на пари за бебето ни. Иска ми се да преуспее, но не защото ме е грижа за самочувствието му — важното е да продължи да получава голяма заплата. Откровена съм с риск да ме помислите за гадна материалистка и да ме обвините в непочтеност към него. От друга страна, знам, че откакто размерите ми се увеличиха два пъти, в неговите очи не съм и наполовина предишната Джорджина. Вече не намирам теми, които да го заинтересуват. Не го гледам как играе ръгби или крикет. Не съм му компания в пиенето и пушенето. Не правя секс с него.
За сметка на което ежедневно му вдигам скандали.
Може би не аз, а той е ощетеният.
— В басейна се чувствах страхотно. И знаеш ли защо? Защото е достатъчно голям да ме побере. — Правя смешна физиономия с надеждата да му внуша, че не се самосъжалявам, а се надсмивам над себе си.
— Научи ли нещо?
— Да. В курса са се записали дванайсет жени, девет от които не са искали да забременеят; научих да не се осланям на ритмиката като метод за контрацепция.
Хю отново се засмива. Ненадейно хваща ръката ми. Отдавна не е бил с мен — страстта, която смятах за изчезнала, се възпламенява, струва ми се, че възбудата стига чак до връхчетата на косата ми.
— Нямам търпение бебето да се роди — мълви той.
Просълзявам се от щастие. Божичко, колко несправедлива съм била към него! Колко прибързано го осъдих. Хю е най-милият, най-прекрасният човек, когото познавам. Най-добросърдечният, най-състрадателният, най-отзивчивчивия мъж в целия свят.
— Наистина ли? — Усмихвам се още по-широко.
— Да. Нямам търпение да станеш каквато беше преди.
— Каквато бях преди ли? — повтарям като олигофрен.
— Ей такава… — Той пуска ръката ми, за да очертае във въздуха нещо като пясъчен часовник. — Обаче като гледам как трупаш килограми, май доста ще се озориш. Престани да се тъпчеш с тъпите шоколадчета „Марс“. Вредни са за здравето.