Идва, когато вече сме вечеряли, но неговата порция го чака, докато смъкне от гърба си прогизналите от пот дрехи, в които цял ден е обикалял из града да събира вноски, и най-сетне се сложи банския. Аз вървя след него с хавлиена кърпа в ръка, докато той шляпа с развързани обувки по улицата към плажа. Облечен съм в чисти къси панталонки и искряща блузка поло, измит от солта, косата ми — меката ми момчешка коса от времето, преди да стане като стоманени стружки — е сресана безупречно, разделена на път и пригладена. Седя върху железния парапет на стария кей, а долу под мен баща ми, без да се събува, прекосява безлюдния плаж. Наблюдавам го как разстила хавлията до брега, слага часовника в едната си обувка и очилата — в другата и най-сетне е готов да влезе във водата. И до ден-днешен влизам в морето както той ме е учил: първо потапяш ръце до китките, след това се наплискваш под мишниците, после намокряш слепоочията и врата… но бавно, винаги съвсем бавно. По този начин се освежаваш, без организмът ти да изпадне в шок. Освежен и избягнал шока, той се обръща към мен, смешно махва с ръка за сбогом към мястото, където мисли, че стоя, и се отпуска по гръб с разперени ръце. О, той се носи по водата така спокойно, без да помръдва — човекът работи, трепе се по цял ден и за кого, ако не за мен? — после се обръща по корем и след няколко несръчни замаха, с които не успява да стигне доникъде, най-сетне тръгва обратно към брега. Стегнатото му тяло, по което се стичат струйки морска вода, блести в последните лъчи на яркото слънце, проникващи над рамото ми откъм задушния Ню Джърси, града, от който аз съм пощаден.
Има и други такива спомени, докторе. Още много. Говоря за майка ми и баща ми.
Не… не… не… Чакайте малко да дойда на себе си… Често пред очите ми изплува и друга картина: виждам го как се появява от тоалетната, като разтрива жестоко врата си и прави кисела физиономия, за да не се оригне. „Добре де, какво толкова спешно има, та не можахте да почакате да изляза?“
— Нищо — отговаря майка ми. — Ние се разбрахме.
Той ме поглежда с дълбоко разочарование. Та нали живее само заради мен и аз прекрасно знам това!
— Какво е направил?
— Каквото е направил, направил го е. С това приключихме и слава богу! А ти успя ли да си оправиш стомаха?
— Не, разбира се.
— Джак, какво става с теб, с тоя твой стомах?
— Както е тръгнало, изглежда, ще се бетонира.
— Това е, защото ядеш много бързо.
— Не ям бързо.
— А да не би да ядеш бавно?