Също тъй свирепо и самоунищожително, както толкова много евреи от неговото поколение служеха предано на семействата си, точно така и баща ми служеше на майка ми, сестра ми Хана и преди всичко на мен. Върховете, които той дори не бе успял да зърне, аз трябваше да изкача — това бе неговата мечта. Моята бе естествена последица от нея; в моето освобождение той щеше да намери своето от невежеството, експлоатацията, безличието. И до днес още нашите съдби остават преплетени в представите ми и все още често, когато срещна в някоя книга откъс, който ме впечатлява с логиката и мъдростта си, веднага несъзнателно си помислям: „Ех, да можеше той да прочете това. Да! Да го прочете и да го разбере!“ Все още се надявам, все още си казвам: ех, да можеше… на трийсет и три… Преди време, когато бях първа година в колежа и още повече се стараех като син да накарам баща си да разбере, по времето, когато ми се струваше, че ако не разбере, той е обречен, тогава, спомням си, веднъж откъснах талона за абониране от едно от онези интелектуални списания, които току-що бях започнал да откривам в библиотеката на колежа, попълних името му и домашния ни адрес и му направих абонамент като анонимен подарък. И когато по Коледа се завърнах в къщи, готов да обвинявам, никъде не открих въпросното „Партизан ривю“. „Колиърс“, „Хайджена“, „Лук“ — да, но къде беше „Партизан ривю“? Изхвърлено, без дори да е разгърнато — подсказваха ми моята наглост и отчаяние, — запратено в коша непрочетено, сметнато за боклук от тоя гъз, тоя дебил, тоя еснаф — моя баща!
Спомням си — ако трябва да се върнем по-назад в историята на това дълбоко разочарование — как една неделна сутрин запратих към баща си бейзболната топка, а после дълго и напразно чаках тя да прелети обратно над главата ми. Осемгодишен съм и за рождения си ден съм получил първия си комплект бейзболна топка, ръкавица и бухалка, която дори нямам сила да повдигна. Баща ми е излязъл рано сутринта по сако, шапка, папийонка и черни половинки, под мишница с дебелата черна счетоводна книга, в която пише кой колко дължи на мистър Линдабъри. Всяка божа неделна утрин той слиза в квартала на цветнокожите, защото, както сам казва, това е най-доброто време да хванеш онези, които не искат да се бръкнат за келявите си десет-петнайсет цента седмична вноска. Мотае се около мъжете, насядали на слънце, и се опитва да им измъкне някоя дребна пара, преди да са се натряскали с евтино вино „Морган Дейвис“, появява се изневиделица иззад ъгъла, за да улови някоя от набожните чистачки на път от църквата към дома, защото през другите дни те са по чуждите къщи на работа, а вечер се крият упорито от него. „Ах, ох — изохква някой, — господин застрахователният агент е тук“ — и дори децата хукват да се крият, децата, разбираш ли, казва ми той отвратен, тогава как може човек изобщо да се надява тези негри някога да се пооправят? Как ще излязат от тая немотия, щом дори не съзнават колко важна е застраховката за живот? Нима хич не ги е грижа за близките им, които ще останат след тях? „Щото и те ша умрът, нал тъй.“ „О, изръмжава сърдито той, няма начин! Ама, моля ти се, що за човек е този, който може да си остави децата в лошо време, без да им е подсигурил поне свестен чадър!“
Ние сме на голямото мръсно бейзболно игрище зад училището. Той оставя счетоводната книга на земята и пристъпва до своето място на игрището както си е по сако и с мека шапка. Носи квадратни очила с метални рамки, а косата му (както и моята днес) е бухнала, сива, остра като стоманени стружки. И тези зъби, които по цялата нощ киснат в чаша вода в банята и се хилят на тоалетната чиния, сега се усмихват на мен, неговия любим син, неговата плът и кръв, на момченцето, което никога няма да остане само в лошо време. „Хайде да ти видим мерника“ — казва той и стисва новата ми бухалка някъде по средата — но за мое най-голямо удивление прави това с лявата, вместо с дясната ръка. И внезапно ме изпълва такава тъга, иска ми се да му кажа: „Хей, с другата ръка“, но просто не мога, защото ще се разплача или може би той ще се разплаче! „Хайде де, хайде, нали си майстор, хвърляй“, казва той и аз хвърлям, и разбира се, откривам, че отгоре на всичко в мен се прокрадва съмнението: баща ми не е Кинг Конг. Нито пък Чарли Келър.