Добре де, казвам, щом така мислиш (аз също си падам по мелодрамата — и аз съм верен на стила на семейството), не ми е потрябвал твоят сандвич! Нищо не ми трябва!
Не те обичам, повече, не обичам деца, които се държат така. Ще си живея сама в къщи с тати и Хана, казва майка ми (такива ги реди, направо ще ме съсипе). Хана също може да подрежда плочките за игра на маджонг всеки вторник вечер. Не ни трябваш повече.
Много важно! И аз изхвръквам в дългия мрачен коридор. Голям праз! Ще продавам бос вестници по улиците. Ще се возя на стоп където си искам с камионите, ще спя по полето, мисля си — но после само видът на празните бутилки от мляко до изтривалката пред входната врата е достатъчен, за да стовари върху ми съзнанието за всичко толкова скъпо, което съм изгубил. „Мразя те! — крещя аз, като ритам с галош по вратата. — Ти си гадна!“ Изправена пред потока мръсотия и ерес, кънтящи из коридорите на блока, където тя си съперничи с още двайсет други еврейки за титлата света мъченица, майка ми няма друг избор, освен да тресне двойното резе. Тогава започвам да блъскам по вратата, за да ме пуснат вътре. Падам на колене на черджето да прося опрощение за греха си (какъв ли е той) и обещавам да бъда безукорен до края на нашия съвместен живот, който в този миг, вярвам, е вечен.
После вечерите, когато не щях да ям. Сестра ми, която е четири години по-голяма от мен, потвърждава достоверността на спомените ми: аз съм отказвал да ям, а майка ми не можела да се примири с такъв инат, с такъв идиотизъм. Не можела, и то за мое добро. Молела ме да направя нещо за моя добро — а аз не, та не! Не съм ли разбрал досега, че тя къса залъка от устата си?
Но аз не искам залъка от устата й. Не го искам даже от чинията си — там е работата. Моля ви се! Дете с моите възможности! Моите постижения! Моето бъдеще! Всички дарове, които господ щедро е изсипал над главата ми: красота, ум! Мигар мога да си помисля, че тя ще ме остави да умра от глад заради едното нищо!
Нима искам цял живот да остана малък и кльощав и хората да ме гледат с пренебрежение или държа да порасна голям и силен мъж?
Нима, искам да ме отместват от пътя си и да ми се присмиват, като ме духнат, да падам, или ще бъде по-добре да ме уважават?
Какъв искам да стана, като порасна: слаб или силен, мъж или нищожество, да успея или да се проваля?
А аз отговарям, че просто не искам да ям.
И така майка ми сяда до мен с дългия нож за хляб в ръка. Направен е от неръждаема стомана със зъби като на трион. Какъв искам да стана: слаб или силен, мъж или нищожество?