Но това беше без значение. Никой не бе обърнал внимание — нито ямаецът, унесен в звуците на Боб Марли, нито децата в басейна, чийто смях ехтеше като музика през целия двор.
Нико седна и остави оръжието на пода. Ни хък, ни мък.
Изправи се бавно и прибра частите на пушката в непромокаемата кутия, после нагласи малките медни колелца на ключалката, взе отново шампанското и седна на балкона. С елегантната чаша в ръка зачака раздвижването след това, което бе направила.
Все още нямаше никаква реакция. Ямаецът клатеше глава с полузатворени очи, в такт със самотния концерт от „уокмена“. Търсачите на миди и бегачът отдавна си бяха отишли, тийнейджърките се обличаха. Тръгна си и жената от джакузито, останали бяха само децата и майка им. Те все още се плискаха в басейна, а майка им стоеше на ръба, подаваше им хавлиените кърпи и ги молеше вече да излизат.
Мина минута. После пет. Слънцето вече бе зад хоризонта; в небето бяха останали само няколко слаби червени отблясъка. Накрая, разбрал, че нощта почти ги е застигнала, ямаецът свали слушалките, хвана дръжките на инвалидната количка и бавно започна да я бута по алеята, без въобще да забележи, че повереният му болен вече е мъртвец.
Но когато стигнаха до басейна, децата го забелязаха. И Нико го видя: възрастният човек бе по-неподвижен от заспал човек: беше се свлякъл в количката, виждаше се само бялото на очите му. И разцъфналото червено петно на гърдите, откъдето куршумът бе излязъл и паднал в скута му, пробивайки дупка в шала.
Едно от момичетата започна да пищи; майка й й се скара — сигурно мислеше, че децата са се сбили.
— Стига вече, Джеси! Наистина стига вече…
Гласът замлъкна, дори вятърът стихна и във въздуха се чу сподавено възклицание. После още едно, сякаш някой събираше сила, за да закрещи. И накрая самият крясък раздра нощта.
Нико отпи от шампанското, влезе вътре и взе дистанционното. Седна на дивана, обърна се към телевизора и запрескача по каналите, докато не намери любимото си шоу. Канал 67. МТВ. Истинският свят.
След десет минути пристигна линейката и трите полицейски коли с включени сирени. След това се появи и телевизионен екип — минаха през фоайето към терасата и направиха няколко кадъра на изпръсканата с кръв инвалидна количка. Старецът бе отнесен на носилка, а ямайският болногледач седеше на един твърд стол, стиснал глава с ръце.
Десетина гости на хотела стояха наблизо с тропически коктейли в ръце, мръщеха се и си шепнеха.
Мина повече от час преди един полицай да почука на вратата на Нико, за да я попита дали не е чула нещо необичайно. Тя му каза, че не е, и попита за какво е цялото това вълнение.
— Прострелян е един човек — обясни полицаят. — На алеята към плажа.
— Шегувате се!
— Не.
— Не съм чула нищо — искам да кажа, докато не пристигна линейката.
— Никой не е чул — допълни полицаят. — А не е чак толкова далеч.
— Но той ще се оправи, нали? Искам да кажа мъжът, който е прострелян.
Ченгето поклати глава.
— Значи е мъртъв? — възкликна тя.
— Да — каза полицаят. — Убит. По-точно е да се каже — застрелян.
— Тук?! Това е ужасно!
Полицаят изсумтя, като че ли разказваше анекдот.
— „Ужасно“ е слабо да се каже.
— Моля?
— Бих казал — полицаят внезапно се смути, — че е някак… глупаво.
— В смисъл?
— Застрелването на този тип.
— Защо?
— Ами… казва се Крейн. На осемдесет и две години, болен от рак. Всички са го познавали. Наистина известен тип.
— Е, и?
— Ами неговата болногледачка казва, че му е оставала само половин година. Най-много година, ако е имал късмет. Искам да кажа… — Ченгето поклати глава с горчива усмивка. — Няма смисъл, нали?
2.
Вашингтон, окръг Колумбия
Имаше чувството, че лети — препълнена бе с толкова енергия! И не само днес. Така беше и вчера, и завчера. Всъщност откакто се бе върнала — нямаше значение откъде.
Флорида! Тя беше ходила във Флорида.
Тази сутрин бе станала в пет (не можеше да спи, когато се чувстваше така), подреди кухненските шкафове и размрази хладилника. След това изчисти фурната, изми и излъска пода. Отиде в банята и с два замаха изпразни шкафчето с лекарствата — изсипа съдържанието му в пластмасова торбичка. После изчисти огледалото и полиците — в главата й се въртеше една нова мисъл: „Не ми трябва нищо повече. Нито витамини, нито литий, нито аспирин.“ Тя беше една нова Нико, чиста, ясна и енергична като минералната вода от Евиан.