— Нещо друго?
— Музика.
Дори наклони глава, като че ли това щеше да му помогне да я чуе по-добре, но движението прекъсна съсредоточаването му. Той отвори очи и се втренчи в нея.
— Стойте си така, не мърдайте — каза му тя.
Опита се, но всичко си бе отишло и накрая той си призна, че не си спомня нищо повече.
Дъждът вече спираше и небето се проясняваше до жълтеникавосиво.
— Това бе странно — рече Дюран. — Като че ли беше сеанс.
Тя се наведе напред и се замисли, без да го изпуска от поглед. Въртеше един тур в ръцете си.
— И това беше всичко, което си спомнихте? Ром, горещина и музика?
— Извиквах си представи — обясни той, — това беше по-скоро усещане, отколкото нещо друго. Но, да: само това можах да си спомня.
Ейдриън се намръщи и с най-сериозния си адвокатски глас каза:
— Ники е имала продължителна амнезия, след което паметта й е била заместена от всички тези фалшиви спомени — при вас може да е същото, нали?
Дюран я погледна притеснено, като че ли искаше да й отговори, но замълча. Накрая каза:
— Имаме различни гледни точки.
— Но вие прослушахте касетата, нали?
— Да, но…
— Какво?
— Мислите, че страдам от амнезия ли?
— Бих се надявала да е така.
— Защо? — Бръчките на челото на Дюран се задълбочиха.
— Защото това е по-малката от двете злини — отвърна Ейдриън.
Когато се смрачи, Ейдриън седна пред лаптопа на сестра си. След час и нещо батерията започна да примигва и тя го изключи.
— А не може ли да се провери къде е ходила по кредитните й карти и по сметките? — попита Дюран. — Ако е напускала града през октомври…
Малко преди пет следобед Ейдриън се обади в банката на сестра си и поиска копия на банковите сметки и отчетите за последните шест месеца. Чиновникът не искаше да й съдейства, но тя се свърза с началника му, който се съгласи да изпрати документите до регистрирания адрес на клиента.
Дюран слушаше разговора и бе впечатлен от начина, по който говореше Ейдриън: тя не приемаше „не“ за отговор.
— Доста сте корава — учудено каза той, когато тя хлопна телефона.
— Както сам казахте, понякога съм много гадна. — Усмихна се и добави. — Защо не излезем за малко?
Навсякъде имаше локви, листа и паднали клони бяха разхвърляни по улиците и по поляните. В далечината се чуваха сирени. Въздухът беше изпълнен със свежа влага.
Събуха се и закрачиха по плажа; пясъкът беше изпъстрен с останки, изхвърлени от бурните вълни: черупки на раци, части от въжета и рибарски корди, разкъсани пластмасови опаковки, мокри клони, мъртви риби.
Ейдриън реши да тича, но Дюран не си беше купил маратонки и се прибра. Седна в кухнята и се опита да се пребори с болезнената загуба, която бе почувствал, когато завиха зад ъгъла и разбраха, че „Плажният рай“ не съществува. Не можеше да изрази какво усещаше: сякаш се опитваш да слезеш по някаква стълба и внезапно разбираш, че няма стъпала — и падаш надолу, като се премяташ в празното пространство. Единственото нещо, за което знаеше, че е истина, беше тук и сега. Светът не беше какъвто е бил или би могъл да бъде, а само такъв, каквото бе сега, в момента. Кухнята. В настоящия момент. Дори споменът за играта на шах с Ейдриън, който бе толкова богат на подробности — толкова пресен — не беше достатъчно сигурен. Спомените му за „Плажен рай“ също бяха богати на подробности. И все пак „Плажен рай“ се оказа измислица — въображаемо понятие. Точно като „Джефри Дюран“. Може би и Ейдриън също беше илюзия. Както и вчерашният или завчерашният ден. Нико. Де Гроот. И „Кулите“. Бяха ли и те плод на въображението му? Или на Божието въображение?
— Страхотно е! — възкликна Ейдриън, като нахлу през вратата, засмяна и жизнена.
Той загледа тази съвсем истинска жена, която си наля чаша вода от чешмата, вдигна очи към тавана и я изпи на дълги, бавни глътки. Очите му я оглеждаха, спираха се тук-там, после отново се придвижваха, като че ли тя беше някакво пиршество.
Когато изпи чашата, тя седна срещу него и го погледна въпросително.
— И какво си мислехте сега?
Той понечи да отвърне, но реши, че е по-добре да не споделя с нея потискащите си мисли, така че отговори:
— Не мога да ви кажа.
Току-що беше излязла от душа, когато телефонът звънна и тя вдигна слушалката.
— О, добре — каза тя. — Разбира се… да. Така е. Спря преди четири часа. — И понеже Дюран я гледаше озадачено, сложи ръка пред слушалката и му прошепна: — Триш.