Той вдигна пръст.
— Спомня си, че е ходил на плажа — в Бетани Бийч с родителите си. И как е духал свещи на някакъв рожден ден. Всичко друго е празно. Точно това предполагах, че е невъзможно.
— Защо? — Ейдриън беше озадачена. — Нали амнезията е добре проучено заболяване?
Шоу поклати глава.
— Да, той си съчинява истории. И това прави неговия случай толкова интересен: той е раздвоен. И не само е раздвоен. Господин Дюран е уверен, че спомените му са истински — затова е преминал теста с детектора на лъжата, за който споменахте, и затова наивно ви е завел до крайбрежната вила, която не съществува. Всичко това съвпада с нещата, които разбрах за него този следобед. Когато питах Джеф за подобни незначителни събития, за които говорехме, той без затруднение измисляше нещо. Или си спомняше, или не. Обикновено не си спомняше.
— И какво означава това? — попита Ейдриън.
— Че не е наред с главата.
— И какво?
— Той не само страда от амнезия, но и халюцинира. — Шоу се обърна към Дюран. — Не ви ли притеснява, че ви обсъждаме по този начин?
— Нее — каза Дюран. — Ние с Ейдриън сме стари приятели. Особено откакто тя оттегли гражданския си иск срещу мен.
— Вие сте го давали на съд, така ли? — изненада се Шоу.
— Не. — Ейдриън поклати глава. — Това беше преди. Сега не го съдя.
— Във всеки случай проведохме няколко от тези медицински тестове, за които ви споменах — продължи психиатърът.
— И?
— Всичко е естествено — с изключение на пациента. — Той се усмихна широко. — Така че го хипнотизирах.
— Но… — Ейдриън се намръщи. — Мислех си, че сте против хипнозата.
— Напротив. Тя е полезно средство — и смятах, че това би го облекчило. Би отслабило задръжките му.
— И получи ли се?
— Не. Дори и под хипноза продължаваше да дава празни отговори. Но събитията, които вече споменах — отиването на плажа, тортата за рожден ден (и първото парти по този случай) — това беше още по-интересно.
— Как така?
— Той разказва едни и същи истории. Искам да кажа, точно същите истории. Почти дума по дума. Като че ли рецитира стихотворение.
— И какво означава това?
— Рано е да се каже. — Доктор Шоу поклати глава. — Има още два теста, които искам да проведем. Само по този начин можем да стигнем до някои изводи.
— И тези тестове… какво представляват? — попита Ейдриън.
— ЧСТ сканиране. ПИТ сканиране. МОР.
— Мисля, че господин Дюран няма толкова пари.
— О, той има осигуровка — каза Шоу. — Проверихме.
— Така ли? — попита тя. — Чрез „Мючуъл Дженеръл“ ли?
— Не — каза Дюран. — През „Травелърс“. Другото беше застраховка в случай на лекарска злополука. За касетите.
Шоу отиде до бюрото на медицинската сестра, извади една карта и някакви документи и ги подаде на Дюран.
— Какво е това? — попита Ейдриън.
— Карта, показваща къде се намира болницата, в която е лабораторията. Стандартни формуляри.
Шоу погледна „суоча“ си и направи безпомощен жест.
— О, боже, страшно закъснях!
— Съжалявам — каза Ейдриън и вдигна плика с маратонките и дрехите, с които беше тичала.
— Няма да ми е за първи път — успокои ги психиатърът и ги изпрати до вратата на асансьора. — Вие сте невротичен тип, Джефри, нали? Клаустрофобия?
— Откъде да знам? — вдигна рамене Дюран.
— Добре, ако имате проблем с МОР — засмя се Шоу, — трябва да кажете на техника. Той ще ви даде нещо, което ще ви помогне да издържите теста.
Под чистачката на предното стъкло на колата имаше бележка за глоба.
— Да ги вземат мътните! — изплака Ейдриън и побърза да махне листчето, като че ли с това щеше да се отърве от глобата. — Сто долара! — Погледна квитанцията и видя, че е писана преди няколко часа, още докато бе тичала. Бе забравила за паркинг-автомата. Не беше честно и тя се нахвърли върху Дюран, сякаш грешката беше негова.
— И защо се забавихте толкова дълго?
Той разбираше притеснението й и знаеше, че е по-добре да не я дразни допълнително. Така че вместо да направи мъдра забележка или да й напомни, че пътуването е нейна идея, каза: