След ЧСТ-сканирането една индуска взе медицинския му картон и го подкара към една стая, на чиято врата пишеше: „Ехографски магнитно-образен резонанс“.
Тук нещата не потръгнаха толкова добре.
Апаратурата МОР представляваше дълга маса, която влизаше в приличащ на ковчег цилиндър — „магнитът“, както го нарече техничката. Дюран легна на масата и му сложиха нещо като футболна каска. Сестрата му даде малък уред, чрез който можеше да подаде сигнал за тревога, ако го обземе клаустрофобичен пристъп. После го помоли да лежи неподвижно и да не обръща внимание на помпащия звук, който издава машината.
Дотук добре. Дотук нямаше проблем.
Но после сестрата натисна един бутон и масата се плъзна в поглъщащото я отверстие. Очите му бяха на около една педя от повърхността на цилиндъра — а после масата се вдигна и го приближи само на няколко сантиметра до гладката метална тръба.
Той пое дълбоко дъх. „Ти си на сигурно място“ — каза си и натисна с все сила бутона за тревога. Чу се звукът на аларма. Сестрата притича, масата се смъкна и се изтегли обратно навън.
Последваха консултации на ухо, после го върнаха в стаята за прегледи. Там един млад мъж с обръсната глава и златна халка на носа му би инжекция, която според него щяла да го отпусне. И наистина стана така. Спомените от сутринта и от следобеда минаха през главата му — не като сън, а като документален филм. Бавно. В бяло и черно. Без думи.
Дюран не си спомняше колко теста му направиха.
Последното изследване беше ПИТ-сканиране. Чарли Ацтека — както го наричаха в клиниката — обясни на Дюран, че ПИТ е съкращение от Позитронно излъчващ томограф.
— Основното — каза той — е, че ще ви осветим отвътре ето с това.
Той вдигна една спринцовка от някакъв лъскав поднос.
— Това е радиоактивен изотоп — обясни той. — Осветява мозъка и докторите могат да видят какво става там.
После помоли Дюран да легне на кушетката.
Дюран легна и едва усети иглата.
След два часа се срещна с Ейдриън и доктор Шоу в малката съвещателна зала в клиниката.
Дузина снимки — отделните секции от мозъка му — бяха закрепени на ръба на осветения екран. Шоу се движеше от снимка на снимка, като потупваше с една показалка малки светли петна в иначе сивите зони.
— Точно тук — каза той. — И тук. И тук. И може да видите и още едно и тук също!
— Прилича на оризово зърно — каза Ейдриън.
— Какво е това? — попита Дюран.
— Не знам.
Шоу смръщи вежди и добави:
— Мога да ви кажа какво не е. Това не е тъкан. Не е кост или нерв. Не е плът. Не е кръв. Което означава, че това е „чужд предмет“ — както наричаме нещата, с които се сблъскваме всекидневно, но не можем да си обясним произхода им.
Една от флуоресцентните лампи на тавана примигна.
— Спомняте ли си да сте имали наранявания в главата? — попита той Дюран с надежда. — Злополука с кола? Или когато сте били в армията? Или при самолетна катастрофа?
— Не, не мога да си спомня. — Дюран го погледна студено.
— Много странно — каза Шоу.
— Чакайте минутка — обади се Ейдриън. — Мислите ли, че едно… че…
— Че едно нараняване би могло да доведе до неговото състояние ли?
Шоу размаха ръце. Изглеждаше притеснен.
— Да речем, че това е… работна хипотеза. — Той посочи прозрачните снимки. — Историята на психологията и невробиологията е пълна с примери по какви начини една физическа травма може да засегне паметта. Всъщност най-добрата ни информация за паметта идва от злополуките — от тежки злополуки, при които мозъкът е увреден. Това, разбира се, не е изненадващо. Най-пълните изследвания могат да се правят само в болниците.
— Възможно ли е — попита Ейдриън — това нещо… да влияе на паметта на Джеф?
— Абсолютно. Дори е много вероятно.
— Но не сте напълно сигурен — обади се Дюран.
— Не и без да го изследвам. — После обясни на Ейдриън: — Паметта е странно нещо. Хората са склони да мислят, че ние поставяме спомените в мозъка си както библиотекарите поставят томчета книги — една до друга, като ги редят по категории. Това не е истина. Знаем това, понеже сме провели много експерименти. И това, което сме научили най-добре, е, че спомените не са на едно определено място, а са разпилени. Те са пръснати из мозъка. Когато обучавате един плъх да бяга из лабиринт, това обърква ума му до такава степен, че плъхът едва може да ходи и едва си спомня как да стигне от точка А до точка Я. Но после бавно, постепенно, успява да си припомни.