Той лапна още една хапка ориз с боб, затвори очи, преглътна и отпи от бирата. Накрая каза:
— Голяма бяла къща. Веранда. Палми.
Спря. Чуваше шума от уличното движение, приглушения рев на двигателите.
— Вятърът люлееше палмите — каза Дюран. — Не беше тих звук, както когато вятърът шумоли в листата. А силен, сякаш нещо се чупи. — Спря, после продължи: — Имаше един градинар, който се качваше на дърветата, когато приближаваше буря.
Отново млъкна.
— Защо? — подпита го Ейдриън.
— Да реже кокосовите орехи — за да не повредят верандата.
— Продължавайте — окуражи го Ейдриън и остави клечките си на масата. — Това е както когато играхме шах. Помните ли? Ромът, топлината, мисля, че…
Лицето на Дюран се отпусна, само очите му бяха съсредоточени. Внезапно той се изправи и я погледна диво.
— Какво ви е?
Той поклати глава, погледна встрани, после пое няколко пъти дълбоко дъх.
— Понякога… когато започна да си спомням… виждам онази стая… И тя ме плаши ужасно.
— Каква стая?
— Не искам да говоря за това — каза той и отиде до прозореца.
— Трябва да говорите.
Той продължи да се взира през прозореца, като че ли търсеше нещо. После каза:
— Опитвам се да си представя цвета.
— Какъв цвят?
— На стаята. Не беше точно жълто… по-скоро охра. И навсякъде имаше кръв. — Той въздъхна. — Наистина не искам да мисля за това.
— Но трябва. Точно това трябва да направите — да мислите за това. Продължавайте. Може би…
— Не!
— Добре — каза тя и отново взе клечките, разбърка червеникавия сос и се зае да улови едно черно бобче.
— Съжалявам — каза Дюран. — Просто не мога. То е… не знам. Не мога да го обясня.
— Няма нищо — отвърна Ейдриън миролюбиво.
— Вижте…
— Просто си мислех, че има някаква следа от спомен за нещо важно — помислих си, че искате да си го изясните.
Известно време той не каза нищо. Една къдрица от черната му коса бе паднала върху челото му и той я побутна с пръсти назад.
— Не мога да го обясня точно, но като че ли… не мога да се справя с това. Не мога да го понеса.
Тя въздъхна.
— Представям си тази стая… И като че ли трябва да мина през нея — каза той. — Като че ли искам да изляза от нея.
Тя поклати глава и каза:
— Мисля, че нещо се е случило с главата ви.
— Какво? — Той я погледна озадачено.
— Ами… мозъчна операция. — Тя бодна с едната пръчица едно самотно черно бобче, после се опита да го вдигне с помощта и на другата.
— Винаги ли правите така? — попита той. Тонът му беше по-спокоен.
— Какво?
Той посочи купчинката ориз и зеленчуци, която беше издигнала.
— Защото доктор Фройд има много интересно мнение за подобни неща.
— Да си играя с храната ли? — разсмя се тя. — Завистниците ми ще кажат, че това е единствената игра, която умея.
— Имате завистници?
Тя прекара пръчицата през яденето и го раздели на четири триъгълника.
— Ами, не съм много весела. Аз съм работна пчеличка. Само работа.
— Мисля, че завистниците ви ревнуват.
— Благодаря — рече тя със смях.
Този мъж започваше да я привлича. Всъщност бе почнала да го харесва — и дори нещо повече от това (което би било истински ужас). „Може би това е синдромът на пленничката“ — помисли си тя. Дюран не беше неин похитител, двамата бяха хванати в мъчителна хватка и беше естествено да почне да мисли, че са нещо като… екип. Прокара палец по бутилката „Цзин-цао“ и остави пътечка по изпотеното стъкло. После я вдигна и я пресуши.
След час, докато миеше съдовете в кухнята, го чу да се обажда по телефона. Спря водата и се заслуша.
— Да, докторе — говореше той. — Обажда се Джеф Дюран… добре. Благодаря. Вижте, само исках да кажа — прегледах всичко и… съм съгласен.
27.
Шоу се обади в осем часа сутринта и събуди Ейдриън — Дюран си затисна главата с възглавницата.
— Можем да го направим във вторник — каза Шоу. — Осигурих Ник Алелин от управлението на клиниката — той е неврохирург, и се свързах със здравната осигурителна каса. Преговорите ще бъдат трудни, но… ще се справим.
— Във вторник ли?
Шоу усети разочароването й.
— Най-доброто, което можах да направя — каза той. — Дори това…
— Вторник е добре — каза тя. — Просто се зачудих какво ще правим дотогава. Ню Йорк е толкова скъп и още три дни…