Беше денят, в който се срещаше с Дюран.
Кабинетът му се намираше в парк „Кливланд“. Да стигне дотам беше малко сложно, но срещите с Дюран й бяха необходими като дишането. Бяха като лития. Наистина беше важно, толкова важно, че не бе пропускала нито един сеанс. Дюран беше нейната котва, убежището й и екзорсист — всичко заедно. Той я изправяше лице в лице с демоните, които я обладаваха, и с негова помощ тя се измъкваше от тях. Мислеше й доброто. Беше й обещал да я пази от злото.
Влезе в метрото и я порази смрадта, която се носеше по стълбите — смесица от миризмата на пещера и на прахосмукачка. Дъх на подземие, носещ се от мрака, вонята на потайните места. Метростанции, тунели, мазета. Подземието на къщата в Южна Каролина. Пещерите Шенандоа във Вирджиния — където цялото семейство отиваше на ваканция и Ейдриън ревеше, за да й позволят да пипне сталагмита. Все още можеше да си спомни противния глас на пазача: „За да порасне с половин сантиметър, на сталагмита са му нужни десетки хиляди години, а някои разглезени дечица не могат да се сдържат да не го пипнат. Моля уважавайте величието на природата! Благодаря ви“.
Подземната смрад беше обонятелният фон на метрото, като баса в музиката или геговете в комедиите. Но тук се долавяха и по-леки аромати. На кафе, пот, тютюн, прах. Полъх на урина, докосване на парфюм — или беше спрей за коса?
Пътуването! Пътуването беше масаж, който почти я приспиваше. Обичаше звука му, порива на вятъра, ритмичното подрънкване на вагоните, фучащи през тунелите. Обичаше да чувства как тялото й прави неочаквани чупки, за да се нагласи, да компенсира всяка промяна в ускорението и посоката, за да реагира на Нютоновите сили, които бяха колкото реални, толкова и невидими.
Влакът стигна до Кливланд Парк и тя се изкачи с ескалатора до улицата, където я чакаше продавачът на сокове. Както винаги си купи сладникав сок от папая и го изсмука толкова бързо, че я заболя глава, като че ли бе излапала набързо цял сладолед. И въпреки това сокът й дойде добре, защото в един момент — винаги имаше такъв миг — докато се освобождаваше от обзелия я студ, мозъкът й се чувстваше толкова чист. И това усещане на сладкия прилив на облекчение си струваше болката.
Веднъж попита Ейдриън дали и тя реагира така — ако разбираше какво искаше да каже, но… не. Разбира се, че не беше така. Сестра й я погледна със загрижения си, напрегнат поглед и реши, че се шегува.
Не като Дюран.
Който я разбираше…
Напълно.
Сградата бе жилищен блок северно от спирката на метрото, в източната страна на Кънектикът. Хубав квартал (ако се изключеше постоянното движение). Мамички бутаха колички покрай пожарната. Бегачи минаваха на зигзаг по тротоарите, като заобикаляха тръгналите да обядват чиновници. Пред витрините на „Старбъкс“ млада двойка правеше всичко възможно, за да не забележи шизофренен негър, който просеше дребни монети.
Имаше и възрастни хора.
Те седяха на пейките пред сградата на хиндуистко-тайландския храм и хранеха гълъбите. Един от тях беше тук всяка седмица. Тя го познаваше по рибарската шапка, която носеше независимо дали валеше, или грееше слънце. И по ръцете му, големи като паници, изкривени от артрит — виждаха се, когато хранеше птиците с пуканки от кафява хартиена кесия.
Дюран живееше в стар блок, макар че всичко там работеше и се подчиняваше на някаква своя схема. Което между другото означаваше, че когато интеркомът бръмчеше, той наистина бръмчеше — като че ли известяваше, че обитателят на съответния апартамент така и не е отговорил на важен въпрос. Но тъй като не беше зададен никакъв въпрос, шумът винаги беше неочакван и някак си сепващ — особено както в момента, когато Дюран гледаше телевизия.
И ето защо, когато Нико звънна, той подскочи — и се постара да се стегне. Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. После натисна бутона на дистанционното и видя как картината пред него се превръща във вихър от светлинки. (Светлинките бяха всичко, което бе останало от Опра, когато се бе навела, за да уточни един въпрос.)
Дюран затвори вратата към спалнята и отиде до интеркома — знаеше, че това е Нико, но си даваше сметка, че формалностите трябва да бъдат изпълнявани.
— Да? — рече той пред металната решетка.
Отговорът дойде миг по-късно — ясен и музикален.
— Нико е — Нико, Нико, Нико!
По гласа й разбра, че не си е взимала лития. Толкова кипеше от енергия, че това се долавяше в гласа й.