„Непознат адрес
Описание: непознат Интернет адрес“
Тя изруга под нос, въздъхна и отпи голяма глътка бира.
— Защо не опитате вие? Ей сега ще се върна.
После стана и излезе от стаята.
Като се върна, седна до Дюран и попита:
— Стана ли?
Той печаташе бързо по клавиатурата и не й отговори. Обезпокоена, тя надникна над рамото му в екрана на лаптопа и изпита чувството, като че ли някой я залива с ледена вода. Водопад от картини и текстове минаваше по екрана, и то с такава бързина, че тя не можеше да ги следи. Никой не можеше. Движението беше придружено със странен електронен ритъм — нещо като антимузика.
— Какво… какво е това? — попита тя, но Дюран пак не отговори.
После екранът мигна, забави движението и спря. На изумруденозеления фон затрепери: „Здравей, Джефри.“
Дюран напечата нещо и натисна „връщане“.
„Къде си?“
Дюран написа кратко съобщение и натисна бутона „връщане“.
— Какво е това? — попита Ейдриън. — Какво правите?
„Благодаря ти, Джефри.“
— „Благодаря ти, Джефри“? С кого говорите? — попита Ейдриън.
Дюран придвижи курсора към логото AOL и го натисна два пъти.
Компютърът изписа обичайното си „сбогом“.
— Това уебсайт ли беше?
Дюран все още не отговаряше. Просто изключи компютъра и вдигна нещо от бюрото — нещо, което тя не бе забелязала досега — прозрачен пластмасов лист, в който имаше изрязани много квадратчета.
— Какво е това? — попита тя и посегна към листа, но Дюран го дръпна скъпернически, както би направило малко дете. Беше мълчалив и сериозен.
— Какво е това? Дайте ми го! — настоя тя и сграбчи листа, но той пак го дръпна. След няколко секунди безмълвна борба Дюран сложи край на схватката, като стисна китката й с такава сила, че тя изохка.
— Боли!
Той пренебрегна оплакването й — стискаше все по-силно и по-силно, докато коленете й не се подгънаха. Отваряше със сила пръстите й един по един. После измъкна пластмасовия лист от ръката й и го постави внимателно в техническия паспорт на компютъра, прибра го в калъфа на лаптопа и затвори ципа.
А след това я погледна с усмивка, която я накара да отстъпи. Това беше усмивка на кукла — куха, голяма и празна като пустиня.
„Господи — помисли си тя. — Какво му става?“
Хватката му беше желязна. Какво щеше да стане, ако искаше нещо повече от това пластмасово листче? Ами ако… За първи път изпита страх и това усещане й дойде като внезапен удар, болезнен и стряскащ. Понякога беше толкова грижлив и мил… Спомни си как я бе прегърнал през раменете на плажа. И после… Но той беше ненормален. Психопат.
— Добре ли сте? — попита Дюран.
Очите му все още пламтяха и в начина, по който се движеше, имаше нещо смешно. И гласът му… гласът му беше съвсем нормален, което беше смразяващо, защото усмивката му беше толкова безжизнена и студена, очите толкова нефокусирани, като че ли не виждаше нищо.
— Добре съм — каза Ейдриън и се подпря на масата.
Дюран сви рамене, отиде във всекидневната, седна на дивана и включи телевизора.
„Обади се на Шоу. Веднага.“ Тя пийна глътка бира и затърси в чантата си листчето, на което бе записала домашния и служебния му номер. Намери го смачкано на дъното, разглади го и започна да набира. Погледна дали Дюран вижда какво прави, но той си седеше във всекидневната, обгърнат от мекия отблясък и неспирното добро настроение, изливащо се от телевизора.
Шоу отговори на четвъртото позвъняване и тя веднага каза:
— Трябва да ми помогнете.
— Какво става?
— Дюран — каза му тя. — Изплаши ме.
Разказа му какво се бе случило — чувстваше се глупаво, защото трябваше да говори шепнешком. Но Шоу разбираше.
— Виждали ли сте го и преди… да изпада лесно в афект?
— Не — отвърна тя.
— И какво прави сега? Вие шепнете, така че предполагам, че той не знае, че говорите с мен. Напрегнат ли е? В нормално състояние ли е?
— Гледа телевизия. Но наистина му има нещо, докторе. За него като че ли не съществувам. Като че ли ме няма. Какво мислите, че е това?
— Не знам — отвърна Шоу. — Прилича ми на хипнотично състояние. И казвате, че докато е седял пред компютъра…
— Да, точно тогава.