И не само разговорът. Въпреки волята си тя усещаше, че ще се разплаче. Като се бореше със сълзите си, последва шефа си към вратата.
— Може би временното отсъствие е добра идея — подхвърли той, докато отваряше вратата. — Трябва ти известно време, за да оправиш нещата. Да сложиш ред в живота си. След това… ще видим какво да правим.
Ейдриън кимна, като стискаше зъби, за да не ревне.
— Благодаря.
— Ще наредя на Бети да се заеме с материалите по асфалта. Тя не е от най-способните, но е… на разположение.
Сухите очи и усмивката на Ейдриън издържаха до края на алеята и там тя избухна в сълзи. Беше работила толкова упорито, толкова дълго. А сега беше… какво? Как го бе казал? „Границите на нормалното.“
Близо до „Дийн & Де Лука“ спря за чаша кафе с мляко — изпи я на една от малките маси в дългата остъклена зала пред бакалията. Беше в отвратително настроение след срещата със Слоу — очевидно догодина нямаше да работи във фирмата. Неочаквано я обхвана приятно чувство на успокоение: нямаше да работи повече по асфалтовите въпроси или да върши черната работа на Къртис Слоу. В действителност така като че ли щеше да е по-добре. Имаше и други фирми.
Когато свърши с кафето, влезе вътре и купи пакет дървени въглища и две пържоли — месарят ги пакетира с лед. Остави покупките в багажника на колата и тръгна към апартамента на сестра си — беше само на две преки.
Рамон стоеше във фоайето в униформата си, с ръце зад гърба, и се поклащаше на пети. Като я видя, се усмихна и й отвори вратата.
— Радвам се да ви видя! Идвате за пощата ли?
Тя потропа с крака, за да се сгрее, и каза:
— Да. И да поразчистя малко. Как е Джак?
— Добре е! И познайте какво? Последвах импулса си. Както ми каза Ники.
— Тя ли ти каза?
— Да. Говорихме си тъкмо… преди да се случи онова. И приех предложението.
— За какво?
— Във филма на Скорсезе. Аз съм портиер номер две — Рамон Кастро де Вега. Кво ще кажете?
— Страхотно!
— Сега си мисля дали да не се захвана с някой театър в района, нали разбирате?
— Защо пък не?
— Както и да е… пощата е в кухненския шкаф. Искате ли ключ?
— Не — каза Ейдриън. — Имам си.
Рамон я придружи до асансьора, натисна бутона и докосна ръба на фуражката си.
— Ще кажа на Джак, че сте питали за него.
— Ще се радвам — каза тя.
После се качи до апартамента на сестра си. „Трябва да направя нещо с пепелта й. Трябва…“
Влезе в апартамента и я обзе вълна от скръб, по-силна, отколкото бе очаквала. Може би се дължеше на напрежението, под което се намираше, може би беше от жилището с увехналите цветя и неподвижния въздух. Какъвто и да беше източникът, тъгата я връхлетя като камион. Сълзите се затъркаляха по бузите й за втори път тази сутрин. Тя отиде на балкона, постоя на студения въздух и поплака за Ники; сълзите й замъгляваха гледката оттатък реката.
След няколко минути влезе вътре, за да се залови за работа. Апартаментът беше потискащ — разхвърлян и някак си оскърбителен към паметта на Ники. Трябваше да почисти основно и реши, че това може би ще я накара да се почувства по-добре. Хладилникът миришеше на вкиснато мляко, имаше и вмирисана риба в някаква картонена кутия. Тя събра всичко в една зелена торба за отпадъци, излезе на стълбището и я изхвърли в шахтата за боклуци. После мина от стая в стая с флакон почистващ спрей и хартиени кърпи и избърса праха от масите и шкафовете. Накрая стисна зъби и влезе в банята — полицията я бе оставила в пълен безпорядък. Навсякъде имаше прах за отпечатъци, защото — както й бяха обяснили ченгетата — самоубийството на сестра й било криминално деяние и трябвало да се отнасят към него именно като към такова.
Цветята на балкона бяха изсъхнали, но Ейдриън не намери сили да ги изхвърли. Така че само ги скупчи в един ъгъл на терасата.
Оставаше пушката. Беше мислила много за нея. Ако Ники я бе купила, кога и откъде? Това може би имаше възможност да се проследи. Сигурно имаше сериен номер или нещо такова. Отиде до гардероба на сестра си, отвори го и потърси кутията.
Но нея я нямаше.
Първо реши, че е забравила къде я е оставила. Погледна под леглото на сестра си и видя… валма прах и парчета опаковъчна хартия. Изправи се, отиде в антрето и погледна в шкафа, после във всекидневната и под диваните — търсеше навсякъде. Но пушката беше изчезнала. Беше голяма зеленикава кутия и не можеше да не я забележи… но я нямаше.