— Чухте ли нещо?
Тя рязко се обърна и видя Дюран. Беше бос и изглеждаше сънен, макар че бе облечен.
— Тук имаше някой — каза тя.
— В къщата ли?
— В мазето — каза Ейдриън. — И после и в къщата. Мисля, че беше дошъл за компютъра.
— И?
— Какво?
— Взел ли го е? За какво му е притрябвал?
— Не знам. Ще погледна.
После се усмихна смутено.
„О, за бога — помисли си тя, — та аз съм по бельо.“ Отиде да си облече джинсите и пуловера, а Дюран се провикна:
— Тук си е — на масата!
Тя влезе във всекидневната и видя, че всичко е в същото положение, както го бе оставила, преди да си легне. Нищо не беше местено или пипано, доколкото можеше да прецени. Отиде до прозореца и видя, че и колата си е на мястото.
— Може би ми се е присънило — каза тя.
— Едва ли — отвърна той. — Аз също чух нещо.
— Помислих си, че е в мазето, но… не съм сигурна.
Прегледаха всички стаи, но като че ли нищо не беше докосвано.
После излязоха и отидоха до металната врата, през която се влизаше в мазето.
— Може да погледнем и тук — каза той и я отвори.
— Същият шум! — прошепна тя, когато вратата се отвори с леко изскърцване. — Това ме събуди.
— Хм — само каза той.
Тя го последва по стълбите в тъмното. Той закрачи напред, размахал ръце, за да открие шнурчето за осветление, което висеше от тавана. Напипа го, дръпна и се огледа.
До стената бяха подпрени сгъваеми алуминиеви столове с платнени седалки. На другата стена висяха въжета, градински сечива и няколко стари спасителни жилетки и играчки за плажа.
— Не виждам нищо — каза Дюран.
— И аз.
Минаха покрай котлето на отоплението. Таванът беше толкова нисък, че Дюран трябваше да се наведе, в косата му се заплетоха паяжини. Изведнъж той я хвана за ръката.
— Какво? — попита тя.
— Не ви ли мирише на газ?
— Носът ми е запушен — каза тя. — Нагълтах се с прах в къщата на Ники.
— Газ е — изръмжа Дюран. — Да, газ.
— Да се обадим на агентката по недвижима собственост — каза Ейдриън. — Трябва да я поправят.
И бързо дръпна шнура на лампата и тръгна по стъпалата.
— Хей! — викна Дюран. — Почакайте! Нищо не виждам.
— Мислех, че сте зад мен. — Обърна се и протегна ръка във въздуха, за да хване шнурчето. Напипа го и дръпна.
Той стоеше неподвижен, като че ли душеше.
— Почакайте секунда. — Гласът му беше нисък и напрегнат. — Загасете!
— Какво?
— Загасете!
Тя пак дръпна шнурчето.
— Странно — каза Дюран. Гласът му й се стори по-висок в мрака. — Като че ли мярнах някакъв проблясък ей там. Светнете пак.
Тя щракна лампата и отиде до него. Беше приклекнал и гледаше зад някакви сандъци.
Тя също клекна — и я видя: малка свещица, примигваща в полумрака.
Пред очите им пламъчето порасна и стана по-ярко, после се извиси в синкаво стълбче, с оранжево ядро в сърцевината. Дюран я сграбчи за ръката и я помъкна към вратата — стискаше я толкова силно, колкото когато бе извил китката й, за да й вземе пластмасовия шаблон.
— Пуснете ме! — викна тя.
Изскочиха навън и той я задърпа към океана.
После долетя звукът — търкалящ се рев, който избухна оглушително и въздухът зад тях се взриви в огромно кълбо яростен пламък, топлината беше изгаряща. Стигнаха до брега, обърнаха се и видяха огнения стълб над покрива на къщата.
— Но… как разбрахте? — попита тя.
— Видяхте ли пламъчето? Свещта започна да става по-ярка, нали?
Тя кимна.
— Пропанът е по-тежък от въздуха, така че се стеле по пода и… и се натрупва. Бяха сложили свещта на някаква щайга зад сандъците, така че когато газът стигне до нея, да се е натрупал в достатъчно количество. Извадихме късмет.
След миг Ейдриън се разтрепери — и от студа, и от шока. „Опитаха се да ни убият — помисли си тя. — Отворили са газта и са изключили предпазното устройство. Или нещо такова. — Във въздуха се вдигна стълб от искри. — После са запалили свещта, като за литургия. Това чух — звука от мазето. И после са проверявали — искали са да се уверят, че съм там.“
— Опитаха се да ни убият — каза тя. Гласът й беше тих, лицето — осветено от огъня.
Дюран кимна, прегърна я и заедно тръгнаха към къщата. Отвсякъде се чуваха сирени — виеха все по-наблизо. Внезапно Дюран се напрегна, после спря и се потупа по джобовете. Усмихна се облекчено.