— Ключовете на колата. У мен са.
Първата пожарна се приближи с грохот; сирените пищяха, лампите бясно се въртяха. Небето се изпълни с проблясъци — жълто, червено, жълто, червено. Минаха покрай някакъв човек по пижама и набързо наметнато яке. Стоеше, прегърнал жена си — тя беше по пеньоар и кожени пантофи. Гледаха къщата.
— Като факла — каза мъжът. Гласът му бе прегракнал.
После част от покрива се срути с глух тътен и изригна гейзер от огън и искри.
Дюран отключи колата. Ейдриън гледаше това, което вече беше архитектурен скелет — между почернелите му ребра танцуваха пламъци. Температурата в единия край на улицата беше 50 градуса, а в другата — един.
Докато потегляха, тя каза:
— Мисля, че полицейският участък е някъде към водната кула.
— Не отиваме там — каза той.
Тя го погледна, като че ли беше ненормален (което, разбира се, май беше вярно).
— Трябва — настоя тя. — Не можем само да бягаме.
— По-добре е да не се мяркаме там — каза той.
— Защо?
— Защото е по-добре, ако сме мъртви.
Тя погледна отражението му в прозореца.
— Какво искате да кажете?
— Ако ни смятат за убити, е по-добре. Ще живеем по-дълго.
29.
— Не става — съобщи тя.
— Какво не става?
— Да се правим на умрели.
Дюран намести задното огледало и погледна изгрева.
— Защо?
— Защото колата я няма. Което подсказва, че не сме били в къщата. И вестниците ще съобщят, че никой не е убит.
— В най-лошия случай това ни дава още един ден.
— Тогава карайте към Вашингтон — каза тя.
— Защо?
— Защото искам да взема някои неща от апартамента си.
Той я изгледа скептично.
— Нали казахте, че това ни дава един ден?
— Така е, но… ако греша? Дори не знам как ни откриха.
— Аз знам.
— Така ли? И как? — Дюран я погледна с подозрение.
— Вие им съобщихте.
— Какво?! На кого съм казал?
— Вие им съобщихте къде се намираме — каза тя. — Влязохте в онзи уебсайт… в чатрума или каквото е там.
Дюран я погледна, за да види дали не се шегува. Но тя беше сериозна. Сериозна до смърт.
— Преди две вечери — каза тя. — И стига с това „вие“. Изкара ми акъла.
— Аз ли?
— Беше влязъл в някакъв уебсайт. Всички съобщения примигваха и… Беше като внезапно съобщение по AOL.
— Какво?
— Повярвай ми.
— Нещо като „Здравей“?
— Не. — Тя поклати глава. — Пишеше „Здравей, Джефри“. После те попитаха къде си. И ти написа нещо.
— Какво съм написал?
— Не знам. Но те попитаха и ти отговори. Може да си им съобщил пощенския код и къде сме.
— Хайде де!
— Сериозно говоря — настоя тя.
— Защо не ме спря?
— Опитах се! И беше… не знам. Не беше на себе си. Все едно те нямаше. Обадих се на доктор Шоу.
— Какво?!
— Ами ти много ме уплаши! Така че той те хипнотизира по телефона — каза тя. — Не помниш ли?
Дюран поклати глава. „Това не се е случило. Иначе щях да го помня. Защото късата ми памет е наред. Шоу го каза. Което значи, че Ейдриън лъже… или имам някакъв двойник. Джекил и Хайд. Лекар. Боже!“ Таблото избипка и той погледна индикатора за гориво и каза:
— Трябва да заредим.
Спряха на една бензиностанция близо до Бриджвил, но помпата не прие картата на Дюран. Той се обърна към Ейдриън за помощ и тя пребледня.
— Чантата ми остана в къщата. Нямам нито цент!
Той се обади на номер 800, обозначен на гърба на картата му, съобщи номера на сметката и чу гласа на телефонен автомат, който би трябвало да съобщи, че картата е с „нормален кредит“. Вместо това автоматичният глас му заяви, че картата е „замразена“ и че трябва да се свърже със служител от отдела за „обслужване на клиенти“. Той го направи и чиновникът му съобщи, че някой е заявил, че картата е открадната.
— Ще ви издадем нова. След три работни дни. Вече е в компютъра.
— Вижте — Дюран не можеше да повярва, — картата е при мен. В ръката ми. Не съм съобщавал, че е открадната.
— Но някой го е направил.
— Питайте ме за моминската фамилия на майка ми.
— Това не е нещо, което…
— Имате въпроси за установяване на личността. Използвайте ги!