— Идвате точно навреме — каза Дюран. — Качете се.
Докато я чакаше, се запита какво искаше да попита Опра, когато бръмна интеркомът. Лицето й се бе запечатило в паметта му — свити устни, наклонена глава, леко намръщено чело. Присвити очи. Погледът. Този, който използваше, когато искаше да зададе наистина важен въпрос. Поглед, който съчетаваше недоверие и възхищение, подканващ човека срещу нея да участва в нещо като заговор. Въпросите — вашите отговори — нашият съюз. Ако аз се осмеля да попитам, ще се осмелите ли да отговорите? Брилянтен поглед, много по-добър от лицемерното кокорене на Барбара Уотърс, изразяващо състрадателно разбиране, или от съзаклятническото намигане на Даяна Сойер.
Изчака Нико до вратата и чу вратите на асансьора да се отварят. После се чуха стъпките й в коридора, тихото трак-трак-трак, което се усилваше и усилваше, докато внезапно не спря. После дрънна звънецът на входната врата, една-единствена нота, ясна и тежка, като от ксилофон. Това му напомняше звук на системата за обявления в универсалните магазини „Мейсис“ и „Сакс“.
Не че ходеше в универсални магазини — или поне не толкова често.
Дюран отвори вратата и Нико влезе, учудена от липсата на всякакво изчакване.
— Здравей, Нико!
— Оох! — възкликна тя. — Боже, докторе, чак подскочих! — После се усмихна. И пристъпи в антрето.
— Изглеждаш великолепно — каза й Дюран, докато затваряше вратата. — Загоряла и здрава. Макар че ако питаш мен, новият девиз гласи „бледа и здрава“.
Той спря и я огледа от горе до долу, като се опитваше да не изглежда като женкар — непосилна задача при тези обстоятелства („обстоятелствата“ в случая бяха високи токчета и впита розова пола с размер на носна кърпичка).
— Къде беше?
— На плаж.
— Без майтап? На кой?
— На един плаж. — Тя тръсна глава. — Забравих как се казва.
Минаха през всекидневната и влязоха в кабинета.
— Това ново ли е? — попита тя и посочи.
Дюран погледна кървавочервения персийски килим на пода пред камината и каза:
— Да. Току-що го купих.
— Вие пазарувате?
Дюран се усмихна и поклати глава.
— По каталог.
— Така си и помислих. Знаете ли, трябва да излизате повече, докторе. Блед сте като призрак.
— Нямам време — повдигна рамене Дюран. — И между другото, както казах — вече има нов девиз.
„Кабинетът“ приличаше повече на всекидневна, но с приглушена светлина и прозорци с дебели пердета. Преобладаваха неутралните цветове — стените бяха масленокремави, мебелировката бе в бежово. По стените висяха акварелни пейзажи.
Тук бяха и документите на Дюран, които, както и огромните мебели и покритите с възглавници дивани, трябваше да вдъхнат увереност на пациентите — университетска диплома от „Браун“ и докторската степен по клинична психология от университета в Уисконсин. До дипломите бяха окачени удостоверенията от Американския борд на психолозите хипнотизатори и Обществото на когнитивните лечители.
— Разположи се удобно — предложи й Дюран, докато сядаше зад бюрото си. — Искам да си погледна бележките — и можем да пуснем лентата.
— Трябва ли наистина запис? — намуси се Нико, докато събуваше обувките си, седнала на дивана.
— Да — каза Дюран с усмивка. — Трябва.
Постави касета в магнетофона, натисна бутона „запис“ и като се обърна към компютъра си, започна да пише.
— Това не е моя идея, нали разбираш — това е заради застрахователната компания.
— Няма да ви давам под съд, докторе.
— То-очно така — отвърна Дюран. — Същото ще кажат и те.
Беше я докарал до състояние на лека хипноза — тя лежеше по гръб, с отпуснати крайници, със затворени очи и безизразно лице. Дюран я водеше през обичайната въображаема прогресия; дълбокият му, мек глас я направляваше през въображаемия пейзаж.
— Вървиш по мек прашен път покрай студен поток и се спираш за малко, за да послушаш как водата се плиска в скалите — говореше той. — Виждаш лист, подхванат от течението — като корабче — и наблюдаваш как плува по повърхността, за миг спира при една скала, а след това се върти свободно по вълните. Наблюдаваш го, докато не изчезва зад един завой. После се вглеждаш във водата — нейната вълшебна тъкан, толкова нежна, копринена, се търкаля по камъчетата на речното корито.
Нико се намръщва за миг, докато той я води встрани от потока, и леко мигва, докато изпълнява инструкциите му да се приведе и да мине под някакви „бодливи“ клонки. Челото й се мръщи от усилието, докато си пробива път сред „гъстата“ зеленина. После отнесената усмивка се завръща — докато пресича полянка, която е „мека и пружинираща“ под краката й.