Но коя беше жертвата? Кой беше този човек? Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че сестра й бе пропътувала две хиляди километра, за да го убие — а според всички сведения това беше стар, умиращ човек, влюбен в залезите. Как го описваха заглавията? Като „известен дългогодишен посетител“.
Или… не. Не беше това. Не съвсем.
Тя се върна към първия репортаж и видя, че в заглавието има запетайка. „ЖЕРТВАТА НА СНАЙПЕРИСТ — ИЗВЕСТЕН, ДЪЛГОГОДИШЕН ПОСЕТИТЕЛ“. Което означаваше, че беше и известен, и дългогодишен посетител. Не просто стар особняк, когото познаваха всички.
Колко известен? Защо известен?
30.
Шоу и Дюран седяха един срещу друг в служебния бюфет на болницата и се стараеха да не обръщат внимание на тракането на подносите и приборите, както и на сновящите около тях сестри и лекари. Пуйки, изрязани от цветен картон, украсяваха стените. Беше Денят на благодарността.
Шоу гледаше озадачено Дюран над супата с тестени топчета. Накрая кръстоса ръце пред гърдите си и призна:
— Не съм сигурен как да продължа. — Замълча за момент и добави: — Това, с което се сблъсквам, е по-скоро растяща, а не намаляваща тенденция към дисоциация, към самоизолация.
— Наистина ли? — попита Дюран.
В първите дни след операцията се чувстваше бодър — гледаше на света през розови очила и живееше съвсем безгрижно.
Сега това чувство постепенно бе започнало да избледнява. Но докато тръпката на благополучието бе започнала да изчезва, яснотата на ума му се запазваше. Всичко изглеждаше по-голямо и по-светло, цветовете бяха по-ярки, звуците — по-силни и по-точни.
Шоу се наведе напред и доверително каза:
— Бих искал да приложа пентатол.
— Серумът на истината ли? — Дюран го погледна изненадано.
— Малка доза. Не знам какво друго бих могъл да направя, макар че предполагам, че ако изчакаме още… Но сега просто съм в задънена улица. Вие блокирате.
— В какъв смисъл?
— Не мога да проникна в съзнанието ви. Като черна кутия сте. Всеки път, когато се опитам да надникна в миналото ви, се изправям срещу стена. И не мога да разбера на какво се дължи това.
— И мислите, че пентатолът…
— Дали ще помогне ли? Да, така мисля.
— Как може да сте сигурен, че това, което наричате „съпротива“, не е по-скоро органично увреждане?
— Защото не сте си написали домашното — отвърна му Шоу. — Нямате никакви показания за мозъчно увреждане — никакви. Имаме работа с патологично изключване.
— На какво?
— На вашата самоличност.
Дюран взе лъжицата и се замисли. После се наведе напред.
— Това, за което говорите, е нещо като психиатричен еквивалент на автоимунна болест, така ли?
Шоу примигна и се разсмя.
— Точно така. Но ме безпокои и още нещо. Започвате да се потискате. — И още преди Дюран да отхвърли диагнозата каза: — Е, депресията не е нещо необикновено след хирургическа намеса, но във вашия случай е по-дълбока, отколкото очаквах.
— Не я чувствам. — Дюран поклати глава. — Напротив, чувствам се толкова…
— Знам. Виждам го по лицето ви. Но само за миг, после отминава… — Той се поколеба. — Губите енергията си. Ще бъда честен с вас. Страхувам се, че може много бързо да развиете циклофрения.
— И ако стане така? — Дюран се намръщи.
— Е, всичко може да се почне отначало, да изчакаме данните от лабораторията… но ме безпокои въпросът за лечението ви в по-дълготраен период.
— Защо?
— Ами защото все още не сме говорили за мястото ви в живота, но вие не можете да се върнете към дейността си на терапевт — нямате необходимата квалификация.
— Доколкото знаем.
— Едно на нула за вас — усмихна се психиатърът. — Доколкото знаем. И какво после? Имате ли достатъчно средства за живот?
— Родителите ми умряха внезапно. Имам някаква застраховка.
— Онези родители ли имате предвид? Госпожа и господин Дюран? Ясно. — Шоу се намръщи. — Разбира се, трябва да сте имали някакви пари. Не е възможно да сте разчитали само на двама пациенти, за да свързвате двата края. Защото ако е било така, то вашият хонорар трябва да е бил по-висок и от моя.
— Не си спомням да съм се тревожил за пари — каза Дюран. — Бих могъл да се обадя в банката и…