— Само главата ли? Или цялата?
— Мечка — каза Дюран.
— Бяла мечка?
Дюран кимна. Трябваше да полага огромно усилие, за да говори, и това му отнемаше много време.
— Да.
— Бяла мечка — повтори Шоу почти шепнешком. В думите му прозвуча облекчение.
— Черно и бяло. Бяла мечка — повтори той, този път по-високо — и в гласа му прозвуча триумфираща нотка, която изпълни Дюран със страх.
Бялата мечка беше на предната част на якето му. А на гърба, който сега ясно си спомняше, пишеше „Боудън сейлинг“.
— Боудън — бавно каза Дюран. — Колежът „Боудън“.
— Аха — възкликна Шоу, — разбира се. Адмирал Пири. Белите мечки.
Там беше учил: в „Боудън“, а не в „Браун“. И затова не го познаха на сбирката в „Сидуел“ — защото беше от Мейн. Сега си спомни ясно. Беше ходил на училище в Бетъл, майка му беше учителка по литература.
И в съзнанието му изскочиха големи откъси от миналото му и сърцето му се сви — той се озова по средата на дълъг път, а двигателите внезапно бяха отказали да работят. За секунда животът му премина пред очите му с бясна скорост и резултатът беше нещо подобно на внезапна смърт. Само за миг — и в този миг бе сигурен, че е получил инфаркт. Но когато моторът заработи отново, той разбра, че няма сърдечен пристъп, и усети как Лу Макбрайд се връща вкъщи след дълго отсъствие. За миг го изпълни вълна на удоволствие — но една картина изникна пред очите му. Стая в охра, нещо като кланица… стените, опръскани с кръв, и една безумна мисъл: „Боже, аз ги убих всичките!“.
Но после това изчезна. Изчезна така бързо, както се бе появило. Очите му се отвориха и той видя, че се намира там, където е бил винаги, седнал в удобния стол срещу доктор Шоу, изпълнен със смесица от радост и съжаление. „Радостен съм да знам кой съм — помисли си той. — Жалко, ако съм го сторил.“
Спряха дотук. Макбрайд си спомни името си и беше поразен как му пасваше. Спомни си майка си — истинската си майка, не иконата в рамката за фотографии в апартамента му — и как го прегръщаше и му пееше.
— Почакайте секунда — каза Шоу. — Искам да включа магнетофона.
Беше Луис. Беше Лу. За известно време беше и Мак — спомни си и как един семестър приятелите му го наричаха Брайди. Но Джеф, името, на което бе отговарял допреди час, му беше така чуждо като Хорас или Етиен.
— Добре, да започнем отначало — каза Шоу. — Казвате, че баща ви е медалист от олимпиада. Така ли е? Това е фантастично, разбира се. После продължил ли е да се състезава?
— Не, само веднъж. Той е първият американец след Бил Коук, получил медал на зимни игри. Но е бил вече трийсет и четири годишен. Спечелил е сребърен медал. След това е работил главно като ски инструктор.
— Къде?
— За известено време в Килингтън. После в Шугарлоуф. В Стоу. И Сънди Ривър би бил подходящ за него, но тогава курортът още не е съществувал.
— Това е в Мейн, нали?
— Да. Живеехме там. В Бетъл. Както и да е, той отсъстваше по три или четири месеца, идваше си понякога в средата на седмицата, ако нямаше много работа. По-късно, когато се разви ски бягането, даваше уроци в „Бетъл Ин“ — той е прочут с това.
— Бяха ли щастливи?
— Кои?
— Родителите ви.
Макбрайд не знаеше какво да каже. На моменти се чудеше защо той не беше щастлив — защо всъщност бе изпълнен с някакъв трепет.
— Нямахме много пари — каза накрая той. — Така беше. Майка ми изрязваше купони и постоянно се пазареше по магазините. Учителите не изкарват много, а приходът на баща ми беше… спорадичен. И смятам, че майка ми не му вярваше много, когато отсъстваше и работеше надалеч. Той си падаше малко любовчия. Дори на олимпиадата…
— Да?
— Той спрял да работи заради тренировките, а майка не била съгласна. Тогава била бременна с мен. Той влязъл в отбора, но тя не можела да отиде с него в Сапоро. Щяло да струва много пари.
— А след като е победил?
— Той не е стигнал до златния медал само със стотина метра. Финиширал е втори в десеткилометровия биатлон — а по онова време не е имало парични награди. Мисля, че майка ми го е смятала за бавноразвиващ се. Спомням си веднъж, когато си изкълчи глезена. Стана лошо, защото нямаше болнична застраховка и не можеше да работи. И нещата се затегнаха. Спомням си, че мама стоеше на горната стълба и хвърляше сметките, после слизаше и гледаше кои са паднали на лицевата си страна и плащаше само тях. Може ли чаша вода?