— Разбира се — каза Шоу и побърза да му налее.
Макбрайд наистина беше жаден, но така печелеше и време — защото чувстваше как паниката в него се надига отново въпреки погълнатия химикал.
— Благодаря — каза той и отпи.
— Продължавайте — каза лекарят.
— Докъде бях стигнал?
— Че парите не са ви достигали.
— Да — рече Макбрайд. — Наистина не стигаха, но тя беше луда по него — все още се обичаха. Мисля, че така бе до деня, в който загинаха.
— Не са ли живи? — Шоу го изгледа със съчувствие.
— Не — поклати глава Макбрайд. — Върху тях се стовари камион с ремарке.
— Върху тях ли? — Психиатърът беше потресен.
— На шосе „Кат-Моусам“. Камионът загубил управление, минал през мантинелата и паднал върху междущатската магистрала. Точно върху тяхното „волво“. И ги смазал.
— Моите съболезнования.
— Беше отдавна. — Макбрайд сви рамене.
— Кой се грижеше за вас след това? Роднини?
— Никога не съм имал роднини. Но майка имаше застраховка „живот“. Бях студент, когато това се случи.
— А преди това? Бяхте ли щастлив като дете?
— Не знам. Предполагам, че да. Бетъл е красиво място. Имах приятели. И работех.
— Къде?
— Зареждах магазини, подреждах кеглите в боулинг залата. Когато поотраснах, работех и като екскурзовод. В Мейн има много туристически лагери.
Следобедът напредваше. Шоу поръча кафе, а по-късно и пица. Няколко пъти пита Макбрайд дали е уморен. Но странната отпуснатост, която го бе владяла дълго — полусънното състояние, позволяващо му да убива дните си пред телевизора, сега бе изчезнала и с изключение на пристъпите на панически страх, които го връхлитаха от време на време, той се чувстваше бодър и се стараеше да си припомни колкото се може повече. Химикалът очевидно бе дал резултат и Шоу се радваше, че могат да продължат.
Говориха за детството му и за студентските дни, за „Боудън“ и Станфорд, където беше защитил докторат по психология.
— Изследователската работа ме привличаше — каза той.
— Значи не сте се занимавали с клинична дейност. Като Джефри Дюран?
— Не, никога не съм имал пациенти, никога не съм оправял хорските глави. След време може би щях да стана… Получих стипендия, която всъщност можеше да ме насочи към това.
— Каква стипендия?
— От Института за глобални изследвания. — Макбрайд се размърда с неудобство на стола, изкашля се и кръстоса крака.
— Разкажете ми за това.
— Това е фондация, която дава стипендии за различни дисциплини.
— Тоест не ви плаща разходите за следването?
— Не. Дават стипендия и плащат пътни разноски. Доста благородно от тяхна страна. Освен това ходехме на експедиции.
— В какъв смисъл? — Шоу смръщи вежди.
Дюран се замисли и направи безпомощен жест.
— Съжалявам… мисля, че не се чувствам добре. Опитвам се да се сетя колко дълго… Колко дълго съм отсъствал.
— Ето — Шоу поклати глава, — точно така се получава, когато блокирате. Моля ви, не се опитвайте да определите къде започва Лу Макбрайд и свършва Джеф Дюран. Просто… просто заобикаляйте трудните места. Говорехме за стипендията.
Макбрайд кимна.
— Да. Ами схемата беше такава: пишех нещо като писмен отчет всеки месец. Пращах ги до Института и след като ги преглеждаха, изпращаха някои от тях за публикация. Идеята беше, че могат да ги публикуват безплатно, доколкото резултатите бяха кредитирани от самия Институт. Понякога изпращаха копия до заинтересувани учени или по списък на най-влиятелните хора в Щатите и в други страни.
— Звучи чудесно. Как кандидатствахте?
— Там не се кандидатства. Някой просто ви препоръчва — не ви казват кой, но обикновено е професор, бивш стипендиант — нещо подобно. Канят ви няколко пъти на делови обяд и ви питат какво бихте правили, ако имате време и пари. След известен период — освен ако не сте идиот, започва някакво изследване. Правят ви известни препоръки как е най-добре да се насочите и след това преминавате поредица от тестове.
— Какви тестове?
— Подобни на вашите. Мозъчна активност, „Майерс-Бригс“… отнема цял ден. Помня добре това.
— Хм! — Шоу го погледна учудено. — И защо са им трябвали?
— Зададох им същия въпрос. Отговориха ми, че по този начин определяли дали кандидатите могат да работят сами — нещо като малко наблюдение. В основни линии след това те потупват по гърба и те пращат да работиш. Мисля, че се стараят хората, които изпращат, да се чувстват добре в чужбина — имат голям опит в това.