— По бузите ти полъхва лек ветрец. Повдига косата ти и люлее тревите…
Според инструкциите тя отваря малка бяла порта и слиза по няколко покрити с лишеи стъпала, водещи през шарената сянка към самотен басейн. Там сяда върху наклонения ствол на покрит с мъх дъбов пън и наблюдава слънчевата светлина, която „прозира между дърветата и танцува върху водата“. Лявата ръка на Нико пада от дивана и се движи по пъстрия килим — потапя се в студената вода.
Тя е на своето „безопасно място“, където нищо и никой не може да я нарани. Дюран наблюдава как гърдите й се издигат и спадат и задълбочава хипнотичното й състояние.
— Да се върнем назад — казва той. — Ти си момиче.
— Аз съм момиче.
— Момиче. Дванайсет… единайсет… десет. Помниш ли?
Тя се размърдва, после кимва. Дюран е на два метра от нея, наведен от стола си, поразен от начина, по който се променя лицето й: мъдрото и предпазливо безразличие отстъпва на сладката и енергична невинност. Тя отново е дете и дори гласът й е детски.
— Къде сме? — пита той.
— В Южна Каролина.
— При твоите осиновители?
— Да. В нашата къща. Голяма бяла къща, встрани от оживения път.
— Разкажи пак.
— Вие знаете.
— Разкажи отново.
— Пред нея има колони — тя мръщи чело, — големи бели стари колони. Като на богаташките къщи. Само че боята се лющи и се вижда, че не са от дърво, а от плоскости. И че скоро ще се разпаднат.
— Какво е това? — пита Дюран.
— Верандата.
— Добре… какво друго?
— Дървета.
— Какви дървета.
— Ами дървета. Вечнозелени дъбове. Къщата е в края на малък път…
— Дълга автомобилна алея — поправи я той.
— Дълга алея за автомобили, с вечно зеленикави дъбове от двете страни.
— Вечнозелени — поправи я той.
— Правилно. Така ги наричат — само че не изглеждат вечнозелени. Изглеждат стари и мъртви. Но всички си мислят, че са чудесни. С изключение на мен.
— Не ги ли харесваш?
— Не, те ме плашат!
— Защо?
— Защото…
— Защо?
— Защото са отвратителни.
— Отвратителни? Какво имаш предвид?
— Заради паяжините.
— Говориш за дървесния пух ли?
— Да.
— А нещо друго?
Челото на Нико се набръчква, докато мисли за отговора. Накрая тя поклаща глава.
— Дек не прави ли нещо с мъха? — пита Дюран.
Тя пак се размърдва. След малко кимва.
— Ами… ами…
— Какво прави?
Тя крие главата си във възглавниците.
— Слага си го в косата през нощта.
— И на какво прилича? На какво прилича?
— На паяжина.
— Разкажи ми за Дек. — Той се навежда над нея.
— Не обичам Дек — възкликва тя. Внезапно очите й се отварят и тя се надига. — Но вие няма да му кажете, нали?
— Няма.
— Обещавате ли!
— Обещавам. Сега легни и затвори очи. Там си на сигурно място. — Дюран вижда как тя започва да диша по-учестено.
— Само ние с теб сме тук, и вятърът, и поточето, и… Нали?
Тя кимва.
Той се връща към темата.
— Защо не обичаш Дек?
Почти минута тя не отговаря, гърдите й се вдигат и спадат. Дюран търпеливо чака отговора, втренчен в устните й. Накрая тя измърморва:
— Заради това, което прави!
— И какво е то?
— Лъже, че отиваме на църква.
Нико се гърчи.
— Заедно с наши приятели. Но не отиваме в църквата — а по един тунел в мазето.
— И какво става там?
Нико застива. После поклаща глава.
— Не правехте ли филми понякога?
Тя кимва.
— Разкажи ми за тях — казва Дюран.
Нико се мръщи, после се обръща на една страна, така че да се отдалечи от Дюран; лицето й е заровено в дивана.
— Не мога — казва тя.
— Не можеш ли?
Тя отрицателно поклаща глава.
— И защо не? — пита Дюран.
— Защото просто не мога.
— Не можеш да си спомниш нищо от филмите ли?
Тя отново клати глава.
— Но… аз си спомням един — казвай той. — За времето, когато… когато си се омъжила.