— Чухте ме. Разбира се, това може да е някаква друга негова фантазия или нещо друго — не можем да сме сигурни.
Зави й се свят.
— Къде се е случило това? — попита тя.
— В Сан Франциско. — Шоу й разказа миналото на Макбрайд от Бетъл до „Боудън“ и „Станфорд“, включително и за смъртта на родителите му.
— Несъмнено е умен млад мъж. Завършил е с пълно отличие. Доктор по психология, престижна стипендия — всичко е било пред него. Докато…
— Какво?
— Нагазил е в дълбокото. Сигурно е станал жертва на психичен срив или нещо подобно. Пребил е семейството си. Кълне се, че не е бил дрогиран, макар че можем и да го допуснем.
— Убил е жена си? — Ейдриън не можеше да повярва.
— И невръстния си син. На три месеца.
— Бил ли е арестуван, или… какво?
— Или какво, разбира се! — възкликна психиатърът. — Според него на това място всичко се размива. Спомня си убийството, но това е всичко. След това знае, че е във Вашингтон и че е Джефри Дюран, психоаналитик.
— Така… и къде е сега?
— В усмирителна риза. Предадох го на А-4. Отделението за опасно луди.
— Предполагате, че може да избяга ли?
— Не. Мисля, че може да се опита да се самоубие. Всъщност съм сигурен в това.
— Тогава… — Ейдриън трудно намираше думите, не й хрумваше нищо свястно. Накрая попита: — А какво стана… с онова нещо?
— Имплантът ли?
— Да.
— Това би могло да е част от проблема, но наистина не мога да ви кажа нищо. Дяволски се затрудних с това. Три пъти звънях в лабораторията и… нищо.
— И какво сега?
— Ще се оправя с лабораторията, но трябва да ви кажа, че ако споменът на господин Макбрайд за убийството е верен, това обяснява много неща — самоизолацията, истеричната амнезия — дори прехвърлянето на личността му в друга самоличност.
— „Ако“…
— Моля? — попита психиатърът.
— Казахте „ако споменът му е верен“.
— Да. Така казах.
Ейдриън замълча за момент. После взе малкото моливче, закачено до телефона, и попита:
— Кога се предполага, че е станало това?
— Преди пет години — в Сан Франциско.
— Нека проуча — предложи тя. — И ако разбера, че е истина…
— Мисля, че никой от нас няма избор. Трябва да известим полицията.
Тя знаеше, че е прав. Но знаеше също, че има място и за съмнение и че всяко обаждане в полицията би било преждевременно. Допреди ден наскоро разкаялият се убиец беше съвсем друг човек.
— Просто не го вярвам — каза накрая тя.
— Аз също — отвърна Шоу. — Но ще ви кажа едно нещо.
— Какво.
— Той го е направил.
Следващата сутрин Рей Шоу седна зад кормилото на мерцедеса си и потегли за работния си кабинет. След малко колата спря в средното платно на моста „Джордж Уошингтън“, потънала в какофония от клаксони. Шоу извади мобифона от чантата си, набра номера, който знаеше като своя, и притисна малкия апарат до ухото си.
Въпросът беше, че Реймънд С. Шоу не беше човек, който молеше за услуги други хора. В редките случаи, когато го правеше, очакваше услугата да бъде компенсирана — особено в случаи като сегашния, когато евентуалният благодетел беше човек, с когото от години играеше скуош два пъти седмично.
Чарли Дорган беше: 1) най-добрият му приятел и 2) старши научен работник в лабораторията по инженерни въпроси и приложни материали на Колумбийския университет. Шоу му бе изпратил присадката за анализ час след като я бяха измъкнали от мозъка на Лу Макбрайд и само три часа след като бе загубил от Дорган среща по скуош в клуб „Манхатън Спортс“.
Това, че Дорган още не му се бе обадил, все пак не беше толкова учудващо — физикът беше страшно зает човек — съчетаваше преподавателските си отговорности с ръководството на един факултет, който поддържаше колебливи и сложни взаимоотношения с многобройни частни фирми и държавни агенции. Така че Шоу не беше изненадан, че се е позабавил. Но се учуди, че не отговаря на обажданията му.
И това го нервираше.
Затова сега му звънеше пак. Този път — у дома. В седем сутринта.
— Познай кой е?
Дорган изръмжа.
— Чарли, обажда се…
— Знам кой.
— Е, и? — попита Шоу. Гласът му беше пълен с възможно най-голямата ирония, на която бе способен.
— Какво?
— Обаждам ти се… за онова, което ти изпратих.
Отговорът на Дорган беше дълго мълчание.